Капитан на националния отбор по волейбол, звезда на няколко големи европейски клуба, мъж на годината, плейбой, кандидат за депутат. Доскоро Пламен Константинов можеше да бъде описан по този начин. Един от най-популярните български спортисти даваше с охота интервюта и никой не поставяше под въпрос звездния му статус. Но като всяко нещо в живота, и тази приказка свърши. Или поне първата глава от нея. Преди година и половина Константинов видя и другото лице на монетата - допинг скандал, край на спортната кариерата и неуспешен опит да влезе в политиката. Сега Пламен избира внимателно събеседниците си и дозира медийните изяви. Смята, че не е важно колко говориш, а какво казваш.
- Пламене, какво става с теб? С какво се занимаваш?
- Обучавам се. Дойде моментът да се посветя на ученето. Завърших бизнес администрация в Нов български университет и сега правя магистратура по политически науки. Успоредно с това довършвам обучението си и в Националната спортна академия. Там пак правя магистратура в специалността "Спорт за високо майсторство".
- Вероятно посещаемостта на лекциите рязко се е увеличила?
- Така е. (Смее се). Приемам сериозно заниманията, посещавам повечето лекции и упражнения.
- Май така бягаш от действителността. Не ми се вярва на 36 години да си усетил непреодолима жажда да учиш.
- Това са нещата, които ме интересуват в момента, и посоката, в която мога да тръгна в бъдеще. Интересувам се от спорт и от политика. Трябва да имам необходимата база. Да съм поне теоритично подготвен. Предполагам, че някой ден ще помогне.
- Сам спомена политиката. Защо се хвана на хорото "избори" и съжаляваш ли сега за това решение?
- Политиката ми е интересна като материя.
За мен влизането в политиката не беше на всяка цена
Реших да го направя, защото спортната ми кариера вървеше към своя логичен завършек и в политиката видях възможност да продължа напред. В такъв момент е важно е да намериш нещо, което да те мотивира и да ти дава сили. Реших да подкрепя царя, въпреки че в този момент социолозите даваха рейтинг от 1% на НДСВ. За мен това беше предизвикателство. Продължавам да го харесвам като политик и мисля, че днес такъв човек ни липсва много. Той е пример за толерантност и европейско мислене.
- Все пак отчиташ ли като грешка включването ти в тази игра?
- Защо да е грешка? Не смятам, въпреки че доста хора ми казват, че не е трябвало да го правя. Всъщност очаквах повечето неща, които ми се случиха, така че не мога да се правя на разочарован или обиден. Единственото нещо, което не бях предвидил, е омразата, с която се сблъсках. От момента, в който декларирах, че влизам в политиката, ме заля нечовешка злоба. Най-странното е, че дори не се бях докоснал до някаква власт или постове, а омразата беше навсякъде. Другото нещо, с което не успях да свикна, е липсата на феърплей. Идвах от територия, в която има феърплей - във волейбола от съперника те дели една мрежа и винаги печели по-добрият. Там нещата са много прости.
- Преброи ли хората, на които можеш да разчиташ?
- Това бе най-ценният урок. Много добре ги преброих. Въпреки че съм човек, който се опитваше през годините да стои на земята, и на мен славата ми позавъртя главата. Но е много полезно да паднеш отвисоко. Да свалиш розовите очила и да видиш колко струват хората около теб. Да оцениш събитията, да си дадеш реална сметка кой си, какво си направил и какво те чака.
- Наркотик ли е славата?
- Да, определено е наркотик, но аз не съм пристрастен към него.
- По-рядко ли звъни телефонът ти в последните месеци?
- В интерес на истината в последните месеци имах 200 покани за какво ли не
Да танцувам, да пея, да водя предавания, да давам интервюта. Умишлено избягвам подобни изяви. Просто те не са ми необходими. Хубавото при нас спортистите е, че не ни е нужна легитимация с подобен тип изяви.
- След като сложи край на кариерата си, изпадна ли в депресия? Много спортисти трудно приемат раздялата със спорта.
- За да не ти се случи, трябва веднага да замениш адреналина от спорта с нещо друго. Иначе е страшно. Аз не съм човек, който се вайка и тюхка. Имам планове за бъдещето и смятам да ги преследвам. Решението да спра със спорта беше страшно трудно, но бе взето в подходящия момент. Когато нямаш достатъчно аргументи на игрището, ставаш лесна плячка на противниците си. Това се случи и с мен. В продължение на 7-8 години се движех по ръба на бръснача, но имах аргументи. Просто бях добър. В един момент тялото ми отказа. И трябваше да си призная, че е време да се откажа, когато съм на върха. А иначе си счупих главата, но ако те е страх, просто не участваш в тази игра.
- Как се промени разписанието на живота ти?
- Много. Събуждам се и не знам откъде да започна. Години наред животът ми беше перфектно подреден. Ставане, тренировка, обяд, почивка, още една тренировка, вечеря. В почивните дни - някакви забавления, а в края на месеца - заплата. В този смисъл спортистите живеем като под похлупак и много от реалните житейски ситуации просто не ни се случват. В един момент животът ми тръгна в друго русло. Имах няколко срещи и закъснявах за всяка една от тях. Трудно ми беше дори да организирам времето си.
- Сега по-силен ли си или по-слаб?
- Вероятно по-слаб, защото останах без най-силното си оръжие - спорта.
- А каква е оценката ти за министър Свилен Нейков?
- Въпреки че е рано за оценки след няколко месеца управление определено не харесвам братовчедските назначения които той направи.
- Ти нямаш ли братовчеди?
- Нямам. От 15 години съм в чужбина и смятам, че в това щеще да е най-голямата ми сила, ако бях влязъл в управлението.
- Когато станеш част от властта, роднините неизбежно се появяват.
- При мен нямаше да стане. Просто щях да подам оставка, ако някой ми беше спуснал браговчеди.
- А направи ли оценка за себе си?
- Мисля, че да. Силен човек съм и когато падна, намирам сили да стана. Въпреки че всички мислят, че преживявам много труден момент, истината е, че сега ми е много по-леко, отколкото преди година и половина, когато се разигра пекинската история. Тогава на карта беше поставено името ми. Аз за това име съм се борил години. Това е най-ценното, което имам. Не ме интересуват нито парите, нито славата. Важното беше да изляза чист от цялата история и да съхраня уважението на хората.
- Искам да те попитам как си финансово? Къде отидоха изкараните от спорта пари? Задавам ти този въпрос, защото доста успешни спортисти решават, че ще са такива и като бизнесмени, и профукват всичко.
- Изхарчих трудно изкараните пари
Или по-скоро - аз ги спечелих, друг ги похарчи. Но това е нещо нормално. Просто в един момент, когато си в чужбина и имаш друго занимание, не можеш да контролираш нещата. Така се получи и с моя бизнес, не се сърдя на никого. Сега се опитвам да спася част от нещата, в които бях инвестирал. Бизнесът обаче не ми носи удоволствие. Искам да имам нещо мое, колкото да съм независим и да имам достатъчно за ежедневните си нужди.
- А какво ти носи удоволствие?
- Волейболът ми носеше удоволствие и за да не изпадна в тежка емоционална дупка, ще трябва да намеря нещо ново.
- Щеще ли да ти е по-лесно, ако сега имаше семейство и деца?
- Да, със сигурност.
- Май изпадаш в противоречие - самият ти не искаше деца и жена преди края на кариерата.
- Линията е много тънка. Не направих семейство, защото на 20 години да имаш две деца и жена, просто не е моята схема. Тогава мяташ децата на бабите и си проформа родител. От друга страна, когато си на 36, на колкото съм аз, ставаш егоист. Изпуснал си пика, спускаш се надолу и все по-трудно намираш подходящия човек. Свикваш трудно с другите хора, защото си изградил свой стереотип. Имаш си своя живот, със собствените правила и не искаш някой да ти разваля добре подредената къщичка.
- Влизаш от връзка във връзка, но май не си много влюбчив?
- И това е истина.
Понякога ми се иска и на мен да ми завъртят главата
- Какви са отношенията ти с брат ти (б.р. - оперния певец Юлиян Константинов)?
- Обичаме се, но животът ни е различен. Той се занимава с едно, аз с друго. Дълги години бяхме в чужбина. Най-близкият човек е баща ми. Може би защото майка ми почина, когато бях на 17, и трябваше да се оправяме по мъжки. Той беше и човекът, който преживя най-тежко нещата около мен. Искаше му се да продължа да играя още година-две.
- А самотен ли си?
- Понякога да. Въпреки многото приятели и познанства. Но самотата е душевно състояние. Май съм единак. Животът ме научи да съм такъв. Дълги години в чужбина. Трябваше сам да се оправям, да подреждам живота си, да водя битки.
- На финала - жаден ли си за реванш?
- О, да. Признавам, че искам да взема своя реванш. Във волейбола има страшно много глави за рязане и няма да се поколебая да го направя, ако ми се удаде подобна възможност. А иначе вярвам в една притча. Животът е дълъг път, на който има много кръстовища. И на всяко едно стои глутница кучета, които искат да те изядат. Ако се спреш и опиташ да ги прогониш, просто ще загубиш сили и време. Трябва да вървиш напред, а те нека си лаят.
- А своята глава ще успееш ли да опазиш?
- Надявам се.
- Как мислиш - винаги ли си прав?
- В 97% от случаите.
Пламен Константинов: В 97% от случаите съм прав
Славата е наркотик, но не съм пристрастен, смята бившият волейболист
