Ако попаднете на стадиона на Хасково, не може да не се зачудите как така домакинстващият тим е победил трикратния шампион Лудого-рец. Но ако сте гледали мача, вероятно няма да се чудите повече.
Разглеждайки стадиончето на Дюделанж, първите мисли са как така тези, които играят тук, могат да отстранят Ред Бул от Залцбург, където парите се изсипват с чували и изобщо организацията и мисленето са на съвсем друго ниво.
Е, Лудогорец все пак отстрани тима от Люксембург, но общото от гостуванията на Хасково и Дюделанж е, че зелените от Разград играха като лирическия герой от народната песен "Носят ме мамо, влачат ме".
Да мотивираш един отбор да даде всичко от себе си, при положение че все пак си го мотивирал финансово и организационно, си е цяло изкуство. Историята знае много примери, при които се сътворяват така наречените сензации.
Лудогорец не победи Хасково може би защото мисли за съвсем други неща и подобни мачове в главите на футболистите са дребнотемие, което може да бъде без фатални последици.
Лудогорец не победи и в Люксембург поради същата причина - играчите не мислят мач за мач и гледат някъде напред във времето.
И на двете места зелените подходиха лековато, а при такива случаи е важно да има вливане на агресия. В Хасково това можеше да бъде предизвикано от евентуална агресия или от страна на публиката, или от футболисти на домакините. И все пак - да паднеш на пълен стадион при сравнително рано допуснат гол и достатъчно време за реакция, това е летаргия и високомерие. Липсата дори на един жълт картон за Лудогорец в Хасково говори за апатия и отпускане.
Да потвърдиш същата игра в Люксембург - може донякъде да се приеме за дърпане на дявола за опашката, защото има примери, когато един можещ отбор влезе в коловоза на безхаберието, излизането е трудно и с тежки последици. Лудогорец е в състояние, при което е твърде рано да се говори за кризичка, да не говорим за криза, но при неуспех срещу Черно море този уикенд ситуацията вече ще навлезе в сложна психологическа обстановка, при която целият клуб ще изпадне в полу-паническо състояние и всичко ще е поставено на картата "Партизан".
Далеч сме от мисълта, че в отбора има някакъв проблем със стила, с играта, с тактиката... Дето се казва - веднъж научиш ли се да караш колело, не можеш да забравиш. Друг е въпросът какво може да ти се случи, ако свикнеш да не си гледаш пътя, а да зяпаш настрани.
Мъничкото стадионче в Дюделанж не бе място, където един можещ отбор може да бъде събуден. Това там си е чиста физкултура, а местният тим рита топката за развлечение, футболистите са на прилично атлети-ческо ниво, имат и някаква футболна култура, запалянковците са може би най-тихите и спокойни хорица в целия свят и едва ли биха се развълнували, ако на трибуните видят истински динозавър. Наоколо тишината бе убийствена, а на път за стадиона последното нещо, гледайки пейзажите наоколо, е да мислиш за футбол.
На фона на тази идилия на треньора Стойчо Стоев му се наложи цяло първо полувреме да вика на футболистите да стъпят здраво и да им обяснява, че топката не хапе. Е, не му се получи на наставника и през второто полувреме той отказа да се разминава на половин ръка разстояние със страничния съдия и се прибра в една от бърлогите, каквито представляваха вкопаните под трибунките резервни скамейки.
Стойчо Стоев вече бе видял, че неговият отбор продължава да си кара колелото бавничко и да разглежда наоколо. Един път Лудогорец разглеждаше пейзажа около стадиона в Хасково, който е построен над най-високата статуя в света на Дева Мария. Втория път отборът бе потопен в пасторалните гледки на Люксембург. Но както се казва, вече е време за футбол без подобни лирични отклонения. Ваканцията свърши. На това му се казва футболно циганско лято по лудогорски.
Желю Станков, "Тема спорт"
