Присъдите вече неусетно се раздават в движение. Левскарската общност е известна с това, че силно обича, но също така и силно мрази и въпреки че понякога е толерантна, трудно прощава някои действия и отношения. Един път моментите са тънки, дори трудно доловими, но друг път нещата са ясни по своята същност и няма нужда от допълнителни обяснения.
100-годишнината на един спортен клуб е събитие, на което трябва да си късметлия, за да станеш свидетел в живота, и то във възраст за съзнателно възприятие на случващото се. След няколко дни Левски става на един век и на стадиона обстановката ще е, меко казано, празнична. Хиляди привърженици на синята идея ще отидат, за да пуснат една сълза и след това да потънат в мрака със съвсем друг заряд на сетивата. На следващия ден те отново ще бъдат погълнати от ежедневието, но ще им е някак си по-различно. Самата неизвестност около това, как ще се чувстват те като съпричастни към една навършила 100 години идея, ги гъделичка особено както нищо друго на този свят. Дните 23 и 24 май са тези, в които Синята България ще излезе на преден план, ще се бие 8 гърдите и изобщо ще е в друго измерение.
Когато имаме такива поводи и отваряме историята, за да запишем нещо важно, говорим за морал. Говорим за искрицата съпричастност към една идея. Левски е една от тези особени дадености, които нямат цена.
Левски не се купува, Левски не се продава, Левски се обича. Или не се обича. Въпрос на избор и на усещане.
По стечение на обстоятелствата същият този Левски в момента е скъсан и грохнал и както се казва, има нужда от помощ. В последните дни в пространството се въртят тези и догадки и нещата Вече се избистрят в подкрепа на тезата, че в най-трудния момент само един човек е съгласен безпрекословно да изпълни желанието на сините фенове да опита да вдигне клуба на крака. Забележете, говорим за опит за помощ, защото е ясно, че няма гаранция за успех дори и при най-големия специалист и при най-голям бюджет.
И какво се оказа в крайна сметка. Не всеки смята, че Левски може единствено да се обича. Според едни Левски може да се изтръсква, според други Левски може да е училище, според трети просто едно стъпало. Но само Георги Иванов до този момент може да се изпъчи гордо и да гледа хората в очите, защото се отзовава на поканата да се върне, за да се опита да помогне.
Донякъде разбираме Наско Сираков, който е сърдит лично на Тодор Батков. Но колкото и легени с вода да са ти лиснали, това все пак е Левски. А и щом един път си пристъпил изискването да се върнеш при Левски без Батков, е някак си не докрай коректно да изтъкваш същата причина за отсъствието си. Но Сираков си е Сираков, казва си нещата в прав текст. Това, че удържа на думата си да не приема постове в други клубове, е достойно поведение. Или е в Левски, или си е вкъщи.
Въпросът тук е за тези, които поне засега опитват да бъдат големи левскари, освен да са и големи професионалисти. Станимир Стоилов отказал на Левски. Отказал, не отказа. Защото нито от „Герена" се оплакват, че Мъри е отговорил отрицателно на офертата им, нито самият той признава, че е бил обект на интерес. Само недомлъвки, само информации от кухнята, от банята, от спалнята. Да, ясно е, че в Левски няма кой да му даде същите 40 хиляди лева на месец, нито ще му предостави същата тренировъчна база, нито ще има възможност да работи при подобна на Ботев организация и дисциплина. Но пък Левски си е Левски и веднъж става на 100 години. Пари се изкарват, пари се харчат, но когато един или два пъти откажеш на Левски, това няма как да се изтрие, нито да се компенсира.
Димитър Димитров трябва и той да преброи колко пъти в последните години отказа на отбора на сърцето си поради деликатните си проблеми, които го държаха в Бургас. Но сега, когато самият той споделя, че може да си позволи да не е непрекъснато в морския град, отново има покана. От същия Левски. От отбора на сърцето му Левски. От изпадналия в беда Левски. От вековния Левски. Засега и той говори с половин уста. Ако в крайна сметка избере офертата на Ботев заради по-близкото разстояние до Бургас, да знае, че ще бъде замерван с факта, че със самолет от София до Бургас е 40 минути, а от Пловдив няма редовни полети до Бургас. Толкова за близостта до морския град. Да, но в Левски няма кой да предложи на Херо 30 хиляди лева на месец, каквато оферта в жълто-черна папка стои на масата му. За организацията на „Герена" вече стана дума.
Батков вече злоупотребява с любовта на Георги Иванов към Левски и си позволява да спекулира с тази тема, което пък не се харесва на запалянковците, които в момента вярват на Гонзо. Той макар и да е наясно, че провалът пред него е като неоцветена картинка, е готов
да запретне ръкави. Ясно е, че скоро Левски няма да има силен отбор. Но пък редно някои да изчисти отломките от земетресението и да започне да гради. С пари и организация е лесно Редно е от лятото нататък в продължение на една година някой да сложи ред в клуба, да върне изгубения дух, да въдвори дисциплина. И паралелно с това да прави отбор. Първия сезон никой няма да му търси сметка. Още повече, че не е редно да се търси отговорност на човек, който не е сметкаджия и е готов да работи без за плата. Това последното много го говорят, но малцина са готови да го направят.
А и Левски има нужда от нови физиономии, от нови личности, от свежа кръв. Оттук нататък каквото каже Гонзо, това ще е. Сините имат нужда на треньорския пост от хора, които поставят финансовите и организационните условия на втори план.
В крайна сметка всеки има право да живее в собствения си свят. Реалностите обаче са такива, че светът на парите не е светът на Левски. Всеки си прави сметката. Херо е преценил дали ще му е конфузно да го гледа накриво черно-бялата част на Пловдив, защото е отишъл при големия местен враг. А Гонзо си е преценил какво жертва, като е за гърбил варненското спокойствие на „Тича" за сметка на несигурността на „Герена". Но има моменти, когато слушаш сърцето си и нищо друго не те интересува. Защото светът на Левски е малко по-различен и вече в продължение на 100 години е свят, различен от всичко останало.
Желю Станков, "Тема Спорт"
