Ако имаше някаква константна величина около националния отбор, то това бяха непрекъснатите преувеличени очаквания. Съчетани с постоянните сравнения какво било еди кога си и как ако играчите си повярват, ще постигнат отново четвърто място в света. Откакто Ивайло Петев си тръгна и дойде Петър Хубчев, най-накрая футболистите слязоха на земята. Признаха си, че са много слаби и някак станаха по-симпатични на публиката Една доста случайна и измъчена победа над Беларус бе приета с умерено отношение. Сега преди мача с Холандия Петър Хубчев даде и трите варианта във футбола, но някак си се подразбра, че трябва да чакаме най-лошия в градацията. Този с достойната, минимална загуба. И най-нелепото ще е, ако вземем да бием случайно Холандия, защото тогава отново ще се отприщи онзи бесен патриотичен бент. И отново ще има мечти и надежди за класиране в Русия. Което нямаше да е никак лошо, ако след това не следваше задължителното приземяване. И отново, тези са пълни лигльовци, за нищо не стават, не могат да играят и така нататък. И махалото се размахва така, че да не може да бъде спряно. Тези променливи състояния дори вече могат да получат специален медицински термин. Нещо като Синдрома на националния от бор на България.
Всеки, що-годе малко поназнайващ за футбола, е наясно, че българският национален отбор е някъде след 30-о място в Европа и след 70-о в света. Не е невиждано чудо тим с такива ограничени възможности да победи някоя суперсила. Дори се случи съвсем скоро, България спечели срещу Португалия, а след това Роналдо и компания станаха европейски шампиони. В официален мач, и особено в световна квалификация, това е по-трудно да се случи. Но два пъти българите имаха доста добри шансове да бият Италия в София.
Резултат се постига, играта е важният барометър. С този потенциал България видимо не го докарва на игра Това, че играем дефанзивно, не е новина, така е било открай време. Лошото е, че ги няма напред силните козове. Липсват ни двама-трима, които да са някаква класа. Да играят в голямо първенство и имената им да говорят нещо на широката футболна общественост. В сегашния национален отбор няма нито един такъв. Огромен проблем е, че след Бербатов и двамата Петрови нямаме големи трансфери. Не може с Чочев от Палермо, Ивелин Попов от Спартак Москва и Жоро Миланов от ЦСКА Москва да се впечатли светът. И Дибала тръгна от Палермо, ама има голяма разлика с Ивайло Чочев, който прави хубава кариера на Апенините, но такива като него има още поне 100 чужденци в калчото. Не е сред имената, които стоят на първа страница на вестниците.
Даже ми е много смешно, като обвиняват треньорите на националния отбор, че не вземали правилните играчи. Клубни интереси, мениджъри и тям подобни. Това са пълни глупости и се чудя защо медиите още ги тиражират. Кой играч може да се продаде от този национален отбор, та да има чак такива интереси? Дори някой да вкара пет гола на Холандия в събота, пак ще остане същият анонимник. Една звезда си личи още от появата си. В този национален отбор не звезди, ами и светулки дори няма. Петър Хубчев може да си пуска какъвто иска състав, защото, общо взето, амплитудите са малки. Ако има на разположение 10 централни защитници, то разликата между тях е микроскопична. И единственото, което решава дали участието е добро или лошо, е да не правят грешки. Да играят на максимума, блясък да не се чака. Досущ същото е с бековете, обиденият Живко Миланов с нищо няма да подобри играта в сравнение с Манолев.
За да не е толкова сив този национален отбор, е необходим един нов Балъков и нападатели от типа на тези, които преди 20 години имахме в изобилие. Щом няма такива футболисти, нищо кой знае какво не може да се очаква в атака. Мачът с Холандия всеки може да разиграе като компютърна игра. Постоянно в българската половина u контраатаки. Лалетата ще ги мачкат и всичко зависи до каква степен ще успеят да им пречат. И с течение на времето, ако тактиката с преченето работи добре, ще се появят шансове. Ако бъдем реалисти, дори с Беларус българите бяха дефанзивният отбор, много по-смислено изграждаха играта си гостите тогава. Срещу Холандия пък съвсем няма как да се получи.
Тук идва ролята на фактора Хубчев. Предишните треньори демонстрираха една слабост, искаха България да се съпротивлява успешно. Някои дори си въобразяваха, че може да играят наравно срещу съперника. Хубчев не показва никакви индикации на подобен романтизъм. Проблем за Хубчев ще е, ако има наистина силно поколение, тогава, виж, ще отнесе много критики, футболът на Хубчев е точно за такива средняци като сегашните ни национали. И затова след всеки мач ще остава някакъв привкус на задоволство, че дори са надминали себе си.
Един важен елемент липсва в цялата картина. От години националният отбор на България е фрагментиран. Няма ядро, няма стълбове, няма обиграност, няма приемственост. Играчите идват от различни посоки и на практика не се познават. Тренират една седмица, но това е твърде малко, за да се изгради силна отборна игра. И това се вижда по време на мачовете. Ивелин Попов си играе неговото, но другите не го разбират. Горе-долу така е с Жоро Миланов, така ще бъде и с Чочев. Ако беше Дяков на терена, той пък съвсем е вкаран в шаблона на Лудогорец. И националният отбор остава без свой стил. През цялото време избягвам сравненията с великото поколение, но не може да се подценява фактът, че Пенев, Костадинов, Трифон Иванов, Стоичков имаха по 200 мача заедно в ЦСКА. А Сираков, Кременлиев, Цветанов, Янков, Хубчев, Боримиров по 100 мача заедно в Левски. Условно казано, и като се прибавят и мачовете общо на националите от Етър Велико Търново, се вижда, че тези играчи се разбираха със затворени очи. Не на последно място онези играчи бяха в симбиоза с публиката, а във футбола тя е най-важният фактор. А сегашните имат спорадични запознанства. Ако например Лудогорец за тези седем години съществуване и нечувани успехи бе изградил 5-6 българи, това щеше даде шанс на националния отбор да играе по подобен начин. И да се вдигне в йерархията.
Много се говори за младите играчи, но проблемът не е В тях. И няма какво да им се търсят и откриват кусу-ри. Ако им бяха създадени условия да се развиват като предишните, тогава имаше място за претенции. А сега децата са на принципа всеки се оправя както може. Всеки първо гледа да си намери работа и доход, а чак след това си позволява да мечтае и за триумфи. Дървета без корени, и националната фланелка им е само част от неофициалното облекло.
Жаклин Михайлов, Тема Спорт
Тук идва ролята на фактора Хубчев. Предишните треньори демонстрираха една слабост, искаха България да се съпротивлява успешно. Някои дори си въобразяваха, че може да играят наравно срещу съперника. Хубчев не показва никакви индикации на подобен романтизъм. Проблем за Хубчев ще е, ако има наистина силно поколение, тогава, виж, ще отнесе много критики, футболът на Хубчев е точно за такива средняци като сегашните ни национали. И затова след всеки мач ще остава някакъв привкус на задоволство, че дори са надминали себе си.
Един важен елемент липсва в цялата картина. От години националният отбор на България е фрагментиран. Няма ядро, няма стълбове, няма обиграност, няма приемственост. Играчите идват от различни посоки и на практика не се познават. Тренират една седмица, но това е твърде малко, за да се изгради силна отборна игра. И това се вижда по време на мачовете. Ивелин Попов си играе неговото, но другите не го разбират. Горе-долу така е с Жоро Миланов, така ще бъде и с Чочев. Ако беше Дяков на терена, той пък съвсем е вкаран в шаблона на Лудогорец. И националният отбор остава без свой стил. През цялото време избягвам сравненията с великото поколение, но не може да се подценява фактът, че Пенев, Костадинов, Трифон Иванов, Стоичков имаха по 200 мача заедно в ЦСКА. А Сираков, Кременлиев, Цветанов, Янков, Хубчев, Боримиров по 100 мача заедно в Левски. Условно казано, и като се прибавят и мачовете общо на националите от Етър Велико Търново, се вижда, че тези играчи се разбираха със затворени очи. Не на последно място онези играчи бяха в симбиоза с публиката, а във футбола тя е най-важният фактор. А сегашните имат спорадични запознанства. Ако например Лудогорец за тези седем години съществуване и нечувани успехи бе изградил 5-6 българи, това щеше даде шанс на националния отбор да играе по подобен начин. И да се вдигне в йерархията.
Много се говори за младите играчи, но проблемът не е В тях. И няма какво да им се търсят и откриват кусу-ри. Ако им бяха създадени условия да се развиват като предишните, тогава имаше място за претенции. А сега децата са на принципа всеки се оправя както може. Всеки първо гледа да си намери работа и доход, а чак след това си позволява да мечтае и за триумфи. Дървета без корени, и националната фланелка им е само част от неофициалното облекло.
Жаклин Михайлов, Тема Спорт
