Най-големите в историята на Левски са българи. Най-обичаните са българи. Няма как в този клуб Гара Дембеле, Далибор Драгич или Лусио Вагнер да бъде почитан, колкото Георги Аспарухов, Божидар Искренов или Димитър Иванков. Ясно е, колкото и да няма открита мерна единица за любов. А и нашите просто са по-големи, нали? И никакви мегаселекции никога няма да променят това. Обичта се предава от сърце на сърце и днес всеки малчуган обича Гунди или Гиби повече от Гара, или кой да е легионер. Вовек ще е така. Влязло е в ДНК-то на клуба.
Нека Лео Меси е най-голям и обичан в Барса или Алфредо ди Стефано - за Реал (Мадрид). Тук не е така. И никога само футболна класа не ни стига за безмерна любов. Да, радваме се и на чуждото, щом стане наше, но е само почтена радост към доведено дете. За добро или зло, различно усещаме своето. По-спонтанно. Съвсем често - без да се сетим да включим разум или обективни критерии. У човека любовта винаги надвива преценката, стига да я има истински.
Нека Лео Меси е най-голям и обичан в Барса или Алфредо ди Стефано - за Реал (Мадрид). Тук не е така. И никога само футболна класа не ни стига за безмерна любов. Да, радваме се и на чуждото, щом стане наше, но е само почтена радост към доведено дете. За добро или зло, различно усещаме своето. По-спонтанно. Съвсем често - без да се сетим да включим разум или обективни критерии. У човека любовта винаги надвива преценката, стига да я има истински.
За 89 години в „синьо" са играли 81 чужденци.
В последната петилетка Левски взе най-много бразилци, португалци и холандци - по 4-ма. В последната петилетка в Левски не е наложен собствен юноша.
В „синия" тим днес твърди титуляри са двама „сини" юноши. Владимир Гаджев обаче още 16-годишен избяга към Гърция и бе върнат на 22. Не е отгледан изцяло на „Герена”. Не е минал плавно по родните му стъпала. Той е завърнал се блуден син.
Станислав Ангелов (34 г.) пък още като юноша избяга към ЦСКА, после през 2001 г. от „Армията" избяга към Левски, а през 2007 г. избяга от „Герена" към Германия, докато сега се върна. Той е юноша - сериен беглец.
Често играе и Христо Йовов, който обаче гони 35. И на 19 години бе натирен с етикет „леке". Върнаха го на 27 г., после ходи по чужбина, а от 2009 г. отново е в Левски.
Само още един „син" син има мач в „А" група през се- зона - едва 16-годишният Антонио Вутов е с 13 минути. Той още не е бягал, нито е гонен, може би защото е малък. Но 17-годишните Радослав и Борислав Цоневи - другите двама от триото невръстни суперталанти, вече пробваха да изчезнат. Но не си намериха добър отбор и се върнаха. Поотраснаха близнаците и пробваха любимия спорт на „сините" юноши - бягане без особени препятствия.
В титулярния състав на националния отбор през 2012 г. изпъкват 5 чеда на „Герена" - Николай Михайлов, Ивелин Попов, Владимир Гаджев, Йордан и Веселин Миневи. Всичките петима напуснаха „Герена", преди да навършат 20 г. - избягали, прогонени или продадени. После Гаджев и Веско се върнаха, докато за Минев м. г. се оказа че не става за „син" титуляр, колкото и да става за национален. Другите трима не белязаха Левски с особено клеймо.
Ражда школата, ражда, съвсем не е лоша. Дори е най-добрата, ако се съди по състава на Любослав Пенев. Обаче... Обаче в отбора все няма място за свои. Така е и сега.
В последната петилетка Левски взе най-много бразилци, португалци и холандци - по 4-ма. В последната петилетка в Левски не е наложен собствен юноша.
В „синия" тим днес твърди титуляри са двама „сини" юноши. Владимир Гаджев обаче още 16-годишен избяга към Гърция и бе върнат на 22. Не е отгледан изцяло на „Герена”. Не е минал плавно по родните му стъпала. Той е завърнал се блуден син.
Станислав Ангелов (34 г.) пък още като юноша избяга към ЦСКА, после през 2001 г. от „Армията" избяга към Левски, а през 2007 г. избяга от „Герена" към Германия, докато сега се върна. Той е юноша - сериен беглец.
Често играе и Христо Йовов, който обаче гони 35. И на 19 години бе натирен с етикет „леке". Върнаха го на 27 г., после ходи по чужбина, а от 2009 г. отново е в Левски.
Само още един „син" син има мач в „А" група през се- зона - едва 16-годишният Антонио Вутов е с 13 минути. Той още не е бягал, нито е гонен, може би защото е малък. Но 17-годишните Радослав и Борислав Цоневи - другите двама от триото невръстни суперталанти, вече пробваха да изчезнат. Но не си намериха добър отбор и се върнаха. Поотраснаха близнаците и пробваха любимия спорт на „сините" юноши - бягане без особени препятствия.
В титулярния състав на националния отбор през 2012 г. изпъкват 5 чеда на „Герена" - Николай Михайлов, Ивелин Попов, Владимир Гаджев, Йордан и Веселин Миневи. Всичките петима напуснаха „Герена", преди да навършат 20 г. - избягали, прогонени или продадени. После Гаджев и Веско се върнаха, докато за Минев м. г. се оказа че не става за „син" титуляр, колкото и да става за национален. Другите трима не белязаха Левски с особено клеймо.
Ражда школата, ражда, съвсем не е лоша. Дори е най-добрата, ако се съди по състава на Любослав Пенев. Обаче... Обаче в отбора все няма място за свои. Така е и сега.
Намалява и клубната „квота" за българи. През настоящия сезон в синьо играха деветима чужденци. Често 6-7 бяха титуляри.
Измъчи се клубът от 3 години без купа. Днес е в челото. Но народът пак не ще да пълни стадиона. Някак не се усеща вдъхновение. Не е само заради липсата на стил у отбора, красота или биеща на очи класа. Нека игра да няма, не всеки умее да мечтае или действа като Станимир Стоилов. Точки има. Но няма свое. Онази необяснима искрица магия за хора, за които „Левски" е в тях и те са в „Левски". Това е разликата между проза и поезия. Професионализмът няма да замени вдъхновението при влюбените в синьото. Нито чужденецът - нашето момче. За добро или зло, по-естествено е да хукнем в дъжда да купим подарък на своето по кръв чедо, отколкото на доведеното. Или хукваме в дъжда към стадион. Дори да стане 100 процента европейски, Левски винаги ще е Левски. Клуб с ДНК, при което няма как пришълец да засити вакуума от любов. Няма значение какво точно прави и на какъв пост е. Левски се обезличава. Губи идентичност.
А и на важен пост няма чедо на „Герена". „Син" син личи чак на ниво помощник-треньор. А треньорът Илиан Илиев игра 4 години и половина в „Левски", но нито е свой юноша, нито е левскар. И е автор на фразата: „Аз не съм от Левски, аз съм от Варна."
А в състава? Бижутера и Пелето скоро ще спрат с играта. На Гаджев му е (без)крайно време за трансфер. Вутов и Цоневи имат талант, но - още далеч от класа за титуляр. А и кой ги знае кога ще забегнат.
И? Хей, представяте ли си Левски без капка синьо?!
„Герена" винаги е раждала деца. Но навремето и отглеждаше. Днес напомня България, на която е футболен символ. Страната ражда кадърни деца, които бягат. И след две десетилетия е възможно българите да бъдем малцинство тук. Защото сме превърнали родината в бреме за чедата си.
Млад мъж каза на тумба от пет- десетгодишни: „Махайте се, деца, махайте се от тази държава, за да не се возите в такъв гаден автобус." Нима и Левски става гаден автобус? И нима професионалисти е възможно да заменят родното? Нима обичта за една заплата е обич? Помните ли как плачеха мъжагата Иванков и стоманеният Топузаков след провали? Те не плачеха просто от обида или засегната чест, а скърбяха сърцата им. Колцина плакаха в Сараево?...
Никакви цивилизационни рефлекси не оправдават -колкото и да обясняват -обезличаването на децата, във или вън от футбола. Ако сърцата на малките са слепи, ако душите им стават пластмасови, ако обичат чалгата повече от музиката или САЩ - повече от България, то си е продукт на средата. Средата, създадена най-вече от предходните поне две поколения. И си струва битката за всяко островче надежда. Дори да е някакъв си футбол.
Няма родител, който да е достатъчно щастлив само от общуване по скайп с детето, колкото и то да е добре „там". Ей така и Левски никога няма да бъде достатъчно щастлив без свое. А вероятно - и печеливш. Защото Сараево" и Мура играха срещу Левски и ЦСКА без нито един футболист извън Балканите. Балканският модел е нашият, не Реал (Мадрид).
Твърде е възможно „Левски" да стане шампион. А защо не и носител на купата.
Измъчи се клубът от 3 години без купа. Днес е в челото. Но народът пак не ще да пълни стадиона. Някак не се усеща вдъхновение. Не е само заради липсата на стил у отбора, красота или биеща на очи класа. Нека игра да няма, не всеки умее да мечтае или действа като Станимир Стоилов. Точки има. Но няма свое. Онази необяснима искрица магия за хора, за които „Левски" е в тях и те са в „Левски". Това е разликата между проза и поезия. Професионализмът няма да замени вдъхновението при влюбените в синьото. Нито чужденецът - нашето момче. За добро или зло, по-естествено е да хукнем в дъжда да купим подарък на своето по кръв чедо, отколкото на доведеното. Или хукваме в дъжда към стадион. Дори да стане 100 процента европейски, Левски винаги ще е Левски. Клуб с ДНК, при което няма как пришълец да засити вакуума от любов. Няма значение какво точно прави и на какъв пост е. Левски се обезличава. Губи идентичност.
А и на важен пост няма чедо на „Герена". „Син" син личи чак на ниво помощник-треньор. А треньорът Илиан Илиев игра 4 години и половина в „Левски", но нито е свой юноша, нито е левскар. И е автор на фразата: „Аз не съм от Левски, аз съм от Варна."
А в състава? Бижутера и Пелето скоро ще спрат с играта. На Гаджев му е (без)крайно време за трансфер. Вутов и Цоневи имат талант, но - още далеч от класа за титуляр. А и кой ги знае кога ще забегнат.
И? Хей, представяте ли си Левски без капка синьо?!
„Герена" винаги е раждала деца. Но навремето и отглеждаше. Днес напомня България, на която е футболен символ. Страната ражда кадърни деца, които бягат. И след две десетилетия е възможно българите да бъдем малцинство тук. Защото сме превърнали родината в бреме за чедата си.
Млад мъж каза на тумба от пет- десетгодишни: „Махайте се, деца, махайте се от тази държава, за да не се возите в такъв гаден автобус." Нима и Левски става гаден автобус? И нима професионалисти е възможно да заменят родното? Нима обичта за една заплата е обич? Помните ли как плачеха мъжагата Иванков и стоманеният Топузаков след провали? Те не плачеха просто от обида или засегната чест, а скърбяха сърцата им. Колцина плакаха в Сараево?...
Никакви цивилизационни рефлекси не оправдават -колкото и да обясняват -обезличаването на децата, във или вън от футбола. Ако сърцата на малките са слепи, ако душите им стават пластмасови, ако обичат чалгата повече от музиката или САЩ - повече от България, то си е продукт на средата. Средата, създадена най-вече от предходните поне две поколения. И си струва битката за всяко островче надежда. Дори да е някакъв си футбол.
Няма родител, който да е достатъчно щастлив само от общуване по скайп с детето, колкото и то да е добре „там". Ей така и Левски никога няма да бъде достатъчно щастлив без свое. А вероятно - и печеливш. Защото Сараево" и Мура играха срещу Левски и ЦСКА без нито един футболист извън Балканите. Балканският модел е нашият, не Реал (Мадрид).
Твърде е възможно „Левски" да стане шампион. А защо не и носител на купата.
Ако няма точки и трофеи, е практично и обяснимо да ги фетишизираме. И да слушаме за свои деца само в бъдеще време. Ще, ще, ще... Но ако отборът върви, е необяснимо да не се действа срещу обезличаването. И да се чудим защо стадионът е поне на 2/3 пуст. Просто не достига любов, чийто плод да станат деца, които после да станат мъже. У дома. Платонична любов деца не прави. Нито отглежда.
Ростислав Русев, "Труд"
