Едно смело сърце на 50

Една от големите фигури в историята на българс­кия футбол става на 50 години: Трифон Иванов - же­лезният защитник, който много пъти е бил готов бук­вално да остави себе си на те­рена, но отборът му да спече­ли. Едва ли има фен на най-по­пулярната игра не само у нас, но и по света, който да не е гледал изявите му - на живо, на видео или пък да не е чел за онзи страховит българин, с който немските майки плаше­ли децата си след победата ни на световното в САЩ през 1994 година.

Едно смело сърце, което не оставяше шанс на изтъкнати нападатели като Ерик Канто­на, Батистута, Юрген Клинсман... и куп величия от 90-те. Туньо бе от играчите, какви­то днес почти няма, каквито вече не се раждат. От тези, заради които си на стадиона, настръхваш, когато ги ви­диш, не спиш от щастие и вълнение... Геният му бе не­надминат.

Историята започва в нача­лото на 80-те години на мина­лия век, когато Трифон стар­тира професионалната си ка­риера в Етър 18-годишен. Георги Василев е човекът, който му дава път, какъвто мнозина мечтаят да изминат. След два поредни силни сезона при боля­рите - 1986/87 и 1987/88, пре­минава в ЦСКА на 23 години. Ето и какво изказване на Ди­митър Пенев от онези дни помни футболният фолклор. "Запознайте се с новия си дру­гар. Иван Трифонов от Янтра. Не знам дали е Иван, или Три­фон, но трябва да му поогънем краката, щото са малко криви. Страх ме е да не му пробутат лесно топката между тях". На "Армията" се оформя страхо­тен състав с Христо Стоич­ков, Любослав Пенев, Емил Кос­тадинов. Всички те част са от славната генерация, извела Бъл­гария до четвъртото място в Щатите през 1994 година. С ЦСКА пък стига до полуфинал за КНК през 1989 г. загубен от Барселона.

След две поредни титли с червените през 1989 и 1990 година България става тясна за таланта му. С падането на режима през 1989 г. вратите се отварят и всички звезди в българското първенство тръгват към чужбина. Пенев отива във Валенсия, Стоич­ков - в Барса, Костадинов - в Порто. Иванов избра Бетис, но началото е много трудно най-вече заради езиковата ба­риера. След трудната адап­тация е върнат под наем в Етър, а после и в ЦСКА, с кой­то става шампион за трети път през 1992 година. Когато се връща в Бетис, тимът е в Сегунда. Това не му пречи този път да разгърне потенциа­ла си и дори да стигне до ка­питанската лента. Последва обаче смяна на ръководство­то и орязване на заплатите. Интересното е, че по това време Иванов е бил пред трансфер в Барселона - 1993 година. Каталунците се нуждаят от заместник на контузения Роналд Куман. 'Те ми предложиха договор, но нови­ят президент на Бетис забра­ни трансфера - обяснява Иванов. - Той каза, че отборът не може да функционира без мен. От негова гледна точка може би това беше правилно, но с един трансфер в Барселона ка­риерата ми щеше да се развие по съвсем друг начин".

След два сезона в швейцарс­кия Ксамакс и кратко завръща­не в ЦСКА кариерата на Вълка, както става известен в пери­ода си в Австрия, достига своя връх в Рапид Виена, с кой­то става шампион и играе финал за КНК, загубен от Пари СЖ с 0:1 през 1996 г. Участва и в Шампионската лига, където се изправя срещу Манчестър Юнайтед на "Олд Трафорд". Тимът му губи с 0:2, но Иванов получава ценен подарък. "След мача Ерик Кантона влезе в съблекалнята ни и каза: "Моя­та фланелка е за Иванов", гор­дее се Туньо.

Наскоро в интересен мате­риал за немското списание "11 Freunde" Иванов признава, че лошите решения в живота му се броят на пръстите на едната ръка, сред тях са и два червени картона. "Веднъж бях наказан за 6 мача, защото един играч ме обиди на "мръ­сен българин" и аз му забих лакът", признава Иванов. Дру­гият е за удар с глава в лицето на Джанлука Виали по време на приятелски мач България - Италия през 1991 г. в София.

В мача за третото място на световното първенство през 1994 г. България губеше с 0:4 от Швеция още в 40-ата минута и Трифон Иванов бе­ше сменен, а при излизането метна фланелката си на те­рена. "Помолих треньора да ме смени по-рано, защото все­ки играеше за себе си, но той не пожела. След 4-ия гол му извиках: "Извади ме или сам ще си изляза", признава Иванов.

Често сърцатият брани­тел може и да е бил последен в тичането, но безкомпро­мисно отнемаше топката на нападатели, ако се налага и с помощта на лакътя си.

„Той не взима заложници” обичаше да се шегува негови­ят съотборник в националния отбор Христо Стоичков. С Ка­мата обаче има сериозно пре­рекание за капитанската лен­та при последния си престой в ЦСКА през 1998 г., когато в ти­ма преди световното във Франция се завръща и Емил Костадинов. Ицо и Трифон до­толкова не могат да си гово­рят, че го правят чрез меди­ите, и то по идиотски начин. На базата в Панчарево Трифон вика репортерите, намира ед­но бездомно куче и му връчва капитанската лента.

Любопитно е, че още като футболист си купува танк. "Преди време при мен дойде един журналист, защото чул, че по цял ден седя на брега на езерото и съм си купил танк. Пита ме само за това. Да, взех си танк и дори няколко пъти го пробвах на полето и след това го разкарах. Прос­то мисля, че има доста по-ин­тересни истории около мен", спомня си Туньо. И е прав.

Той винаги ще остане в съз­нанието и сърцата на хората със себераздаването си, с бит­ката до последен дъх. А голът му срещу Русия (1997 г.), класи­рал ни на Мондиала във фран­ция през 1998 г., е достоен завършек на кариерата му в на­ционалния тим. Тя приключва със световното, на което Бъл­гария претърпя пълно фиаско.

Футболната си кариера завършва в австрийския аматьорски ФАК Аванти през 2000/01. След това се захваща с бизнес, сега е шеф на Зоналния съвет на БФС във Велико Търново.