Със сигурност високосната, сребърна 2016 година няма да бъде последната в летописа на изстрадалия роден футбол. При всички неимоверни усилия, които полагат отговорните фактори в играта, тя ще успее да оцелее и през тази година. Естестве но, под някаква опърпана и крайно безинтересна форма, отблъскваща последните мохикани, насочващи се към футболните стадиони. Естествено, и този навик подлежи на промяна.
България няма да бъде на европейското по футбол. Клубовете вероятно няма да присъстват трайно по европейските терени. А за начало на пролетния сезон мачовете в така наречения елитен футбол ще се редуцират с 16 на брой или една пета, ако се приеме безумното решение с изваждането на Литекс от групата.
И така какво въобще ще поддържа футбола жив през настъпилата 2016 година! Безспорно събитие номер 1 е бенефисът на мегазвездата Христо Стоичков. 20 май 2016 година ще е най-футболният ден за България. Христо Стоичков отново ще докаже, че е единственият жив български футболист, заради когото може да се организира грандиозно събитие. Разковничето е, че това ще се случи в родината му, а не там, където продължава да е със статута на божество - Барселона, Каталуния. Не на 100-хилядния, легендарен "Камп Hoy", а на периферния за световния футбол софийски "Васил Левски".
Бенефисът на Стоичков е поредната лихва от един депозит, вложен преди повече от 30 години. И макар че ще е много весело и приятно, а рекламата за България мащабна, възниква питането - а след това накъде. Защото това уникално събитие, което без съмнение ще се състои пред препълнен стадион, ще мине и отмине, а нови дивиденти не се задават на хоризонта.
От юбилей до юбилей ли ще е футболният живот на България оттук нататък, защото на второ място по значимост за годината е едно локално събитие във футболния град Стара Загора, където доживяха своя стогодишен юбилей. Един харизматичен във всяко едно отношение български клуб ще премине достолепната граница на числото 100. В този случай за разлика от много други не по-малко харизматични клубове в страната - в добро здраве и с вяра и упование в бъдещето.
Берое си е Берое - запазена марка и като успехи, и като футболни достойнства и най-вече като градска легенда. Защото все още в Стара Загора се поддържа жив автентичният дух на футбола. Който се състои от една основна съставка - зрители. Макар и не в онези количества, които се тълпяха по време на епичните сблъсъци с Аустрия, Атлетик Билбао, Ювентус и Динамо Киев, старозагорци поддържат жива любовта към любимия клуб. И за тяхна радост той не е в маргинално състояние, в каквото са голяма част от историческите му съперници от други градове на България.
Но и в този случай иде реч за празнуване на история, а не за настоящи и бъдещи подвизи. Защото и в Берое независимо от доброто си състояние не могат да надскочат родните реалности. Докопаха се няколко пъти до европейска виза и се видя, че между днешните и предишните съществува колосална разлика. Че ги няма онези играчи от ранга на Янчовски, Петков, Динко Стоянов, Теньо Минчев, които се измерваха с европейските аршини за класа. Какво обаче остава, като излезем от територията на юбилеите. Нови скандали и нови черни облаци за българския клубен футбол. През 2016 година вечната сага около ЦСКА може да тръгне в някаква посока, но може и нещата да се консервират за необозримо светло бъдеще. Едно решение на Изпълкома след няколко дни може да катализира процесите в една или друга посока. Над още един водещ клуб е надвиснал дамоклев меч. Ако законът се приложи в пълната му сила, както решиха вече две комисии, още един лист от футболното дърво на България ще се отрони и понесе от гравитацията. Тук въпросът с престъплението и наказанието е екзистенциален. Хубаво е да бъде даван пример за принципност, но е важна и цената. Защото смъртта на Литекс Ловеч е равнозначна на евтаназия на целокупния футбол. Дори не е нужно да се прилагат аргументи - това е толкова видно!
Естествено, 2016 година ще е свързана с очакването при така създалата се фактическа ситуация от славния ЦСКА и по-малко славния Литекс да остане само един клуб. Това е някакъв вариант през следващия сезон отново да има десетка в А група, като от два качествени отбора остане само един. И дали това ще бъде последното редуциране. Дали пък няма други фирмени клубове с подозрително еднакви източници на финансиране също да тръгнат към окрупняване. И дали пък финансовият ресурс на родния футбол няма да остави накрая 3-4 професионални клуба.
Едно събитие обаче няма как да развесели никого. Българският футбол, който е родил една дузина велики, десетки легендарни и няколко стотици значими футболисти, няма достоен такъв за престижната награда футболист на годината. България е може би някакво световно чудо без собствен футболист на годината. Дотам сме я докарали, че да няма и един, който да не изглежда смешно и жалко в дрехите на най-заслужилия. Футболът се прави и играе от футболисти, а у нас от тази порода почти не останаха. Тази награда не се печели от юбиляри и ветерани, тази награда е за актуални успехи. А такива нито имаше в последно време, нито се задават в обозримо бъдеще. И тогава възниква естественият въпрос откъде се вмирисва рибата...
Жаклин Михайлов, "Тема спорт"