Бившият вратар Йордан Господинов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той започва и завършва кариерата си в бургаския Нефтохимик. У нас играе още за Левски, Литекс, Славия, Калиакра, Локомотив Мездра и Локомотив Пд. Зад граница носи екипите на гръцкия Пансерайкос и румънския Конкордия.
Част бе от националния ни тим по времето на Димитър Димитров – Херо и Стойчо Младенов, като се конкурираше за титулярното място със Здравко Здравков и Димитър Иванков. След края на състезателната си кариерата работи като треньор на вратарите.
- Здравей, Данчо! Трябва да отбележим, че освен треньор на вратарите си и анализатор на българското първенство. Как смяташ, че ще се развие шампионатът в Първа лига тази година?
- За мен най-важното, без значение от крайния изход на кампанията тази година е, че имаме едно доста по-оспорвано първенство. Шампионат с ясно изразени три фаворита, които според мен имат силите да посегнат към шампионската титла. Естествено говорим за Лудогорец, ЦСКА и Левски. С оглед на това съвсем нормално и резонно е да очакваме една битка именно между тези три отбора. Според мен този път тя ще продължи до самия край на първенството. Не бих се ангажирал с крайна прогноза, но все си мисля, че битката ще е между ЦСКА и Лудогорец. Истината е, че Левски този път е много по-близо до основните си конкуренти, но оставам с впечатлението, че нещо още им липсва. Очаквам един още по-силен Левски в следващата кампания.
- Защо според теб се стигна до кризата в Лудогорец?
- Доста обемен би бил отговорът на този въпрос. Това е един процес, който не започна от вчера, а е натрупваме, което смея на твърдя, стартира преди две години, а може би и три. Първият човек, който алармира за този предстоящ проблем беше Жоро Дерменджиев. Но тогава на гребена на вълната на успеха и позитивните резултати, сякаш никой не се вслуша в думите му, че Лудогорец спешно се нуждае от освежаване на тази „футболна кръв“. След него и Херо с идването си в Лудогорец заяви, че има нужда от подмладяване на отбора. При него нещата бяха дори малко по-драстични. Той изрази своя ясна концепция, в която големи звезди на Лудогорец към този момент не попадаха в неговите планове. Но и тогава никой не се вслуша в него. Случи се съвсем нормалното – в един момент се поизхабиха и физически, и емоционално футболистите, които дърпаха Лудогорец напред. Доста се закъсня с подмладяването или освежаването на отбора. Направиха се опити на пожар това да се случи, но като че ли този път може би не се попадна на правилните хора в правилния момент. Определено Лудогорец изпитва затруднения, които според мен биха били много по-лесно преодолими във вътрешното първенство, но в Европа ще стават все по-очевидни.
- Как тълкуваш отстраняването от клуба на Методи Томанов и това, че Пауло Аутуори твърде бързо си тръгна към Бразилия?
- Ще започна с отговора отзад-напред. Аз бях първият човек, който в национален ефир преди около 20 дни, си позволих да изразя моето мнение и тогава много хора ме сметнаха за луд. Заявих в прав текст, че поне от това, което виждам в последните мачове на Лудогорец, Аутори не е човекът, който ще се справи с големите очаквания. Що се отнася до Мето Томанов, там нещата са доста по-деликатни. Имам своето мнение, но според мен в този момент не е коректно да коментираме. Всичко, което излиза от Разград, свързано с Мето Томанов, е премерено и доста неща са спестени. Но определено има проблеми и търкания между ръководството на Лудогорец и него, които в един момент явно са взели връх и се е стигнало до отстраняването на Томанов. При всички положения обаче, говорейки за него, трябва да отбележим, че това е една фигура, която остави много сериозна следа в Разград. Ако не се лъжа шест-седем години, в които всичко като селекция и организация, минаваше именно през него. Наистина е интересен фактът, че Мето Томанов напусна Лудогорец.
- Идва ли краят на хегемонията на Лудогорец?
- Аз лично няма да се учудя, ако тази година нещо се случи, макар че за мен Лудогорец отново е с едни гърди пред основния си конкурент ЦСКА и основния си друг преследвач Левски. Но се случва една много интересна компилация от два факта. А именно закъснението на така нужните промени, които трябваше да се случат в Лудогорец още преди година, а от друга страна това, че и Левски, и ЦСКА определено вдигнаха нивото и започнаха да привличат по-класни футболисти. Според мен двата отбора вече са доста по-конкурентни на Лудогорец. Тези два факта събрани заедно подсказват, че не е малко вероятно да се случи детрониране на Лудогорец от трона.
- Относно Аутуори попадението ти беше в десетката, но искам да те предизвикам и за Нестор Ел Маестро – ще се окаже ли точният човек за ЦСКА в крайна сметка?
- Тук нещата стоят горе-долу по същия начин. Едно много вихрено начало на Ел Маестро с ЦСКА. Летящ старт в евротурнирите и доста въпросителни след първите мачове на „червените“ с конкуренти за титлата и с по-равностойни противници. За мен лично е много притеснително представянето на ЦСКА срещу Лудогорец, Ботев и Левски. Именно това е мерилото за клуб като ЦСКА, когато се цели в шампионската титла. В представянето си в тези три мача „червените“ определено показаха, че имат пропуски. Няма да е учудващо при продължаване на тази тенденция ЦСКА да се мъчи в дербитата, да се стигне до треньорска промяна, познавайки горе-долу начина на мислене на г-н Ганчев – там компромиси няма.
- Сега да се върнем към началото на кариерата ти. Кой бе в основата да се запалиш по футбола? Защо избра вратарския пост, след като всички деца обичат да бележат голове?
- Човекът, който буквално беляза моето развитие в живота ми беше баща ми. Той е бил вратар и от малък покрай него и аз се запалих по футбола, а след това и по вратарския пост. Няма как, когато баща ти е бил вратар, поне да не опиташ и ти да бъдеш страж. В интерес на истината, в най-ранна детска възраст имах желанието и да бъда на вратата, и да играя като нападател. За всички е ясно, че славата е при тези, които бележат головете и много по-малко при онези, които ги спасяват. Но с течение на времето се ориентирах към вратарския пост и не съжалявам.
- Бяхме с теб на турнето на националния отбор в Чили. Тогава имаше съмнение за комоцио. С колко травми излезе от голямата игра?
- Много. Сега се сещам за една снимка на Тони Шумахер от края на кариерата му, на която беше застанал само по къси гащета и по тялото му имаше точки на счупвания и на сериозни травми. Съвсем нормално е – вратарският пост е съпътстван от множество такива травми. За съжаление с напредването на годините все по-често ги усещам, особено сутрин, когато е хладно. Не съжалявам за нито една контузия. Благодаря на Господ, че имах възможността да работя това, което обичах и то много дълги години. Към края на моята кариера дори се чувствах много силен. Очаквах да играя още повече, но счупване на глезена на един четвъртфинал между Локомотив и Ботев, сложи край на кариерата ми.
- Каква роля изигра помощник-треньорът на Нефтохимик Еролин Кючуков в развитието ти?
- Огромна. Това е следващият човек чисто хронологически погледнато. Вече говорих за баща ми, а Кючуков е следващият човек, който видя нещо в мен. Подходи с огромни желание и амбиция към това да развия моите качества. Много пъти ми е казвал: „Дани, в началото рискувам с теб, но съм млад треньор.“ Или ще направя име и ще пробия, или ще дръпна буквално крачки назад в развитието си. Това е човекът, който буквално ми вдъхна страшно много кураж, вложи много усилия и време в моето развитие. Всичко хубаво в Нефтохимик дължа на него, на старши треньора и не бива да забравяме един човек – без неговото позитивно отношение към мен, нищо нямаше да се случи. Говоря за Христо Порточанов. Човек, който негласно даде зелен път за моето развитие. В моменти, в които съм грешал, защото това е неминуема част от живота и развитието на всеки млад вратар, подхождаше по-снизходително към тези неща.
- Беше ли от любимците на Порточанов, на които той имаше снимки на бюрото си?
- В интерес на истината не съм бил от неговите любимци. Лятото отново се видяхме с него в Бургас и винаги ще му бъда благодарен. Отношението му към мен беше малко по-специално. Наистина имаше няколко любимци, към които много рядко си позволяваше да повишава тон. Аз не бях от тях, но при мен подходът беше малко по-различен. Смачкваше ме от критики, но винаги след това успяваше да ми подаде ръка и да ме извади от психологическата дупка. Никога не ме оставаше да падна тотално на колене и да не мога да се изправя. Знаеше, че в тези години, ако ме смачка и след това не ми подаде ръка, надали щях да мога да се възстановя. Затова казах, че без неговото позитивно отношение към мен в определени моменти, никога нямаше да се развия.
- Защо не те пусна в Спартак Москва?
- Това е част от характера му.
- Наскоро го попитах и той каза, че вероятно офертата не е била сериозна.
- Малко по-странен е в това отношение. Сещам се за два трансфера, за които ме е спирал и са били буквално на прага на финализирането им – в Спартак Москва и в Левски през 2001 г. Интересното е, че след като спря нещата, след това в един период от време може би усещаше някаква вина за това нещо. Определено Христо Порточанов е човек с чувство за вина, когато е прекалил и търси начините да компенсира нещата.
- Как би определил периода си в Левски?
- Една страхотна емоция, страхотна тръпка. До голяма степен сверяване на часовника, защото до този момент всички ние в Нефтохимик живеехме не точно в един измислен футболен свят, но в свят, в който реалностите са малко по-различни. Бях няколко години в отбор, в който всичко ти е наред. Един клуб, който за стандартите на България тогава организационно беше много напред, но и клуб, в който знаеш, че по-напред от трето-четвърто място няма как да мръднеш. Изискват се определени резултати и когато си на път да ги постигнеш, никой не те натиска до края на възможностите ти, за да растеш още. В един момент отидох в Левски, докоснах се до още по-добри футболисти. Видях, че далеч нещата, които съм постигнал до този момент не са достатъчни.
- А какво не ти се получи при „сините“?
- Трудно ми е да кажа какво не ми се получи, защото за мен това е един много успешен период. След мача с Бран, в който г-н Батков и г-н Сираков искаха да остана. Имахме много късен разговор от Берген с г-н Порточанов. Нещата бяха финализирани. На следващия ден, кацайки буквално трябваше да отида от летището до офиса на „Леге“ и да подпиша новия договор с Левски. Така се случиха нещата, че след кацането, имахме почивка около два-три часа. Легнах, починах, станах и имах 14 неприети повиквания. Едно от Христо Порточанов и 13 от техническия директор. Естествено първо се обадих на г-н Порточанов и му казах: „Шефе, какво става?“. Попита ме какво правя в София и ми каза да се прибирам. Имах един много бърз разговор и с Наско Сираков. Каза ми: „Изчакай само да говоря с Христо.“ Говориха две-три минути и в един момент Наско се обърна към мен и каза: „Е, не мога да се оправя с него!“ Така приключиха нещата. Не мога да кажа кое ми е липсвало в Левски, защото сякаш ако имахме зелена светлина в този момент от Христо Порточанов, нещата щяха да приключат с договор.
- Следващата ти стъпка беше Литекс. Друг от тимовете извън столицата, който вгорчаваше живота на грандовете. Каква бе обстановката там?
- Обстановката беше много добра, дори перфектна. Ако загатнах за това, че в Левски съм усетил, че имам още много какво да уча, в Литекс буквално ме удари тази футболна реалност. Отидох с огромно самочувствие и с усещането, че едва ли не няма какво да уча. Но в Литекс с тези добри селектирани футболисти в един момент бързо разбираш, че нещата са доста по-сериозни. Не се притеснявам да го кажа, защото винаги съм бил самокритичен. В Ловеч за първи път разбрах, че имам да уча още много във футбола.
- Какво ти харесва в треньорската професия? Виждаш ли начин млад човек като теб да развие потенциала си в България?
- Първо благодаря за определението „млад човек“. Аз съм на 40 години и е хубаво, когато чувам някой да ме нарича така. Да, доста се промениха нещата във футбола в България. Дава се път на по-младите. Определено начинът на мислене в българския футбол започна да се променя. До преди десетина години нещата бяха доста по-консервативни и затворени. Имаше определен брой треньори от по-старото поколение, за които нямаше нищо ново във футбола, а всичко беше добре изпитаното старо. Сега нещата са доста различни. От гледна точка на това, че хората имат достъп до много повече информация и база за сравнение, новите неща навлизат и в родния футбол. С това по-младите треньори, които определено имат афинитет към тези нови методи на работа, съвсем нормално се чувстват доста по-комфортно в средата на българския футбол. Много се променя нашият футбол, повярвайте ми. Според мен до две-три години ще започне да има видими резултати. Хора с много повече знания, които взимат отвън и от друга страна – промените, които текат като придобиване на база във футбола ни. Мисля, че резултатите няма да закъснеят.
- Знаем какво са футболните лагери и мачовете, освен това си и анализатор. Работиш до късно, уикендите ти са заети. Как те търпят вкъщи?
- Скоро имах подобен разговор с жена ми. Много съм ѝ благодарен, че в последните десет години от моята кариера, тя беше нонстоп до мен и трябваше да се съобразява с моето ежедневие. Винаги си говорехме за момента, в който ще спра с футбола, ще започна да отделям повече време на семейството и на децата. Преди няколко дни ми каза: „Какво стана – вече не си футболист, но по същия начин имаш много малко време за семейството.“ В интерес на истината от две години и половина насам много промени се случиха в живота ми, когато спрях с футбола. И то неща, които надали съм си представял, че ще се случат. Бях си казал, че в момента, в който спра с футбола, не искам да стъпвам на стадион. Мразех да гледам футбол, докато бях футболист. Сега по цял ден съм на стадиона и ми се налага да гледам страшно много футбол, защото трябва да го коментирам.
- Имаш дъщеря Диана, която е на 10 години. Тренира ли някакъв спорт?
- Да, имам дъщеря Диана на 10-11 години, а синът ми Тони е на 6-7. И двамата обичат да спортуват, но нямат по-сериозен афинитет към спорта.
- Имате ли любимо място за почивка?
- Имаме, да. Това е другата моя страст, която се появи от четири-пет години. Имам лодка и е невероятно удоволствие, че и семейството ми харесва това хоби. Когато времето е хубаво, много обичаме да сме на вода.
- И накрая какво ще си пожелаеш?
- Пожелавам си здраве, всичко в семейството ми да бъде окей. Много бих се радвал в професионален план нещата, които съм замислил и ги преследвам, да се случат.
Данчо Господинов: Допускам край на хегемонията на Лудогорец
"Очаквам един още по-силен Левски в следващата кампания"
