Цветомира Филипова, едно от “златните момичета” на България, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Родена е в Чирпан, но в Кюстендил започва нейната кариера в художествената гимнастика. Първата й треньорка е Райна Афионлиева. След това работи под ръководството на Нешка Робева. Печели медали и купи от различни турнири и състезания. Върхът в кариерата й е на световното първенство през 1983 година в Страсбург, където триумфира със златния медал с ансамбъла. Преди 25 години по покана на “Цирк дьо Солей” пристига в Канада. Въпреки че няма намерение да остава там, Торонто се превръща в нейн дом. Сега Филипова е треньор на ансамбъла на Канада. Съставът е интернационален, говорят се няколко езика, сред които е и българският. Част от него е и нейната дъщеря - Ванеса, а за хореографията помага съпругът й Банко Панов, завършил школата на Болшой театър.
- Г-жо Филипова, как се чувствате на българска земя, при това на състезание на такова ниво, като национален треньор?
- Много съм щастлива да бъда на българска земя и особено с нашата прекрасна българска публика. Радвам се, че децата могат да открият много неща за художествената гимнастика в България като всички красиви зали, в които имат прекрасна възможност да се развиват. Всички лекари и психолози, които са с тях. Системата в България е на много по-добро ниво, отколкото ние в Канада можем да си позволим, защото ние нямаме толкова успехи като българските гимнастички. От доста време България е на върха и това може да се забележи и в развитието на децата. Момичетата в българския национален отбор са невероятни, съставът става все по-добър с всяка година. За мен е удоволствие да доведа своите гимнастички тук и да усетят от истинската гимнастика.
- Преди колко време заминахте за Канада? Как се случи така, че отидохте там?
- Преди 25 години напуснах страната. Не смятах да остана да живея в Канада, просто така се получи ден след ден, месец след месец… Първоначално заминах с едно шоу, което е известно там – „Цирк дьо Солей“, след което ме поканиха да остана и да работя като треньор.
- Кое беше най-трудното нещо, с което трябваше да свикнете на друг континент, със съвсем различен манталитет?
- Първоначално ми беше много трудно, защото нямах никакви приятели, не говорих езика. Много обичам да чета и книгите много ми лисваха. Но там има много европейци, вече имам и много канадски приятели, с които се запознах и сега общувам.
- След 25 години там е вашият дом, но липсва ли ви нещо от България?
- Абсолютно. Родината винаги ме влече по някакъв начин и винаги съм много щастлива да се върна в страната – да видя родителите си, да пътувам. Много ми е мило да се върна в България. Правя го всяка година по два-три пъти.
- Четох, че съпругът ви също помага в работата ви с гимнастичките – това е доста интересен момент…
- Да, помага веднъж или два пъти в седмицата. Щеше да е хубаво, ако имаше повече време, но за съжаление работата като хореограф е много ниско платена. В повечето семейства в Канада и двамата работят. Когато имаме летен лагер, той помага всеки ден, но по време на годината не е достатъчно.
- Там системата е доста по-различна, отколкото тук. Приоритет е образованието, спортът е като хоби, не се извиняват отсъствия, ако сте по състезания, не е така централизирана подготовката. Как успявате все пак да доведете момичетата до такова високо ниво?
- Наистина е трудно, защото те са на училище всеки ден до 15:30 часа. Няма спортни училища в Торонто. Има едно, което е извън града и едно от децата има възможност да го посещава. Там свършват в 14 часа. Всъщност тренировките са от 16 до 20 часа. Това малко лимитира развитието ни, защото гимнастиката е много труден спорт, с много детайли, изисква много усилия, непрекъснато повторение на елементите, за да се стигне ниво, което е необходимо, за да се развиват децата.
- Съставът на ансамбъла е доста интернационален, говорите на различни езици. Това улеснява или затруднява работата?
- По принцип улеснява, защото и децата, и аз самата ги сменяме. Говорим или английски, или руски, или български в зависимост от ситуацията. Отборът е съставен от много приятни деца. Много са задружни и сплотени, не се създават интриги. Работят нормално и са щастливи да бъдат в спорта.
- Когато се роди дъщеря ви, искахте ли тя да поеме по вашия път към художествената гимнастика?
- В никакъв случай. Просто я заведох в залата и я пуснах в ъгъла да си играе с топката. Въобще не обръщах внимание до 10-11-годишна. Изобщо не исках да поема по този път, защото знам колко лишения има и какъв труд е човек да бъде на такова ниво. Но просто така се получи, че липсваха деца за младежката олимпиада и една моя колежка ме помоли да работим заедно, за да направим един отбор. Така се завъртяха нещата и в последствие дъщеря ми каза: „Мамо, благодаря ти, че ме побутна в тази насока. Сега оценявам и обичам гимнастиката.“ В началото беше просто една шега.
- А това, че е ваша дъщеря по-трудна или по-лесна й прави задачата сега?
- Определено по-трудна, защото човек винаги трябва да разделя функцията на майка и треньор. Опитвам се да балансирам – понякога се получава, друг път не.
- Като състезател кой е най-скъпият ви спомен? Кой успех има запазено място в сърцето ви? Може би отличието през 1983 г. от световното…
- Определено световното беше най-яркият момент в моето развитие като спортист. Имам и други много приятни мигове като индивидуален състезател. Все още чувствам, че не съм постигнала това, което трябваше да постигна. Това по някакъв начин стои в мен и искам да го предам на децата, за да може да продължат и да успеят. Опитвам се да ги насърчавам и да им предам своя опит.
- Кое е най-ценното нещо, което научихте от Нешка Робева?
- От Нешка много неща съм научила. Главното е дисциплината. В началото, когато прекъснах със спорта, бях по-разочарована. Сега оценявам колко много е дала тази жена за този спорт и за нас – да ни възпита и да ни направи хора. Да ни накара да вървим напред, да се развиваме, да предадем наученото на нашите състезатели. Така че сега я оценявам много повече, отколкото преди когато бях състезател.
- Радващо е колко много деца има в залата, които със сигурност искат да станат големи гимнастички. Какъв съвет бихте дали на тях и на родителите им, от които много зависи този етап?
- Много е приятно да видя, че младото поколение е толкова ентусиазирано. Дечицата тичат из залата, искат автографи… Единственото, което искам да предам и го казвам и на моите гимнастички е, че много често в гимнастиката децата се отказват по-рано, отколкото трябва. По някакъв начин остават разочаровани и смятат, че не са достатъчно добри. А най-добри са тези, които са постоянни, работят докрай, успяват да преодолеят неуспехите си и да вървят напред. Няма такава дума като „неуспех“. Всяко нещо е успех, трябва да бъдат по-волеви и да продължават в развитието си. В гимнастиката спокойно могат да работят и да се развиват до над 20-годишна възраст. Колкото повече стоят в спорта, толкова по-добри стават. Единственото е да няма травми, които да ги спират по пътя им.
- В този ред на мисли, ако можете да върнете времето назад, бихте ли променили нещо от живота си?
- Може би себе си. В смисъл да съм по-волева. Бях в София без родителите си и ми трябваше подкрепа. Може би ако те бяха с мен, нещата щяха да са по различен начин. Като дете някак си не вярвах толкова в себе си. Сега съм по-покойна и по-уверена в собствените си възможности.
- Мечтите на един спортист са ясни – първи места, победи. А вие за какво мечтаете в професионален, а и в личен план?
- Сега открих, че най-важното нещо е балансът в живота. Колкото и да обичам художествената гимнастика, гледам да балансирам със семейството, но малко повече клоня към гимнастиката, защото с баланс не могат да се постигнат резултати. Трябва да се насоча към развитието в спорта за следващите няколко години, ако искаме да постигнем по-високи постижения. Тази година е важна за олимпиадата.
- Ще има световно първенство в България – натам ли е насочена подготовката ви?
- Абсолютно. Щастлива съм, че сме в зала „Арена Армеец“, защото тук ще бъде световното. Едно от децата от ансамбъла е нов състезател и беше хубаво за нея да види атмосферата, къде се състезаваме. Тя е само на 15 години. Представяме се добре, но може и по-добре. Надявам се, че в бъдеще ще работят по-усърдно и това ще ги мотивира, за да постигнат по-големи резултати.
