Бившият футболист Георги Славчев, който наскоро навърши 50 години, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. По-голямата част от кариерата му премина в Левски. Със “сините” печели четири пъти шампионската титла на страната и два пъти ликува с купата на България. Успехите му не приключват дотук. След периода на “Герена” той облече екипа на ЦСКА. С тима от “Борисовата градина” прибави още една титла и купа към визитката си. Опита и късмета си в чужбина, като игра в Испания, Швейцария и Бруней. След приключването на кариерата си се насочи към политиката. В продължение на четири години от 2003 до 2007 г. бе кмет на Долни Пасарел. На изборите през 2011 г. остана втори в надпреварата с 24 процента от гласовете.
- Жоро, здравей! Първо да започнем с пожеланията за юбилея ти – много здраве, късмет и любов! Как се чувстваш на 50?
- Супер се чувствам. Както се казва, като на 40 и на 30. Когато човек е здрав, няма начин да не се чувства добре.
- Какво се промени във футбола през последните десет години? Къде са на картата отборите, с които ти спечели титли и купи – Левски и ЦСКА?
- За съжаление не са в горната част на картата. Наистина в последните години са доста негативните емоции при Левски и ЦСКА. Искрено се надявам нещата да се подобряват и двата клуба да си дойдат на мястото, което заслужават. Когато Левски и ЦСКА не са нивото, на което трябва, страда и националният отбор, и българският футбол. Нека има повече силни отбори, както в момента е Лудогорец. Виждаме, че в Локомотив (Пловдив) се работи добре, а и не само там. Когато има повече истински мачове, повече борба в нашето първенство, се надявам, че ще се случат нещата и футболът ще привлича повече публика по стадионите.
- Тази година феновете на Левски се надяват на реална конкуренция от страна на „сините“ срещу хегемона Лудогорец. Но в последния мач - дербито в Разград показа, че отборът още е далеч от това желание. Какво не достигна на селекцията на Петър Хубчев за по-добър резултат?
- Смятам, че трябва да се даде шанс на треньорското ръководство на Левски да доразвие този проект. Върви се в правилната посока. Не очаквах, че ще се случат нещата с магическа пръчка, защото все пак видяхме, че Левски отиде на подготовка с много малко футболисти, повечето бяха юноши. Това е хубаво, трябва да се дава шанс на момчетата, които са минали през школата, защото наистина те са бъдещето. Искаме да правим футбол, искаме не само Левски и ЦСКА, а и другите отбори да са на високо ниво, не само в българското първенство, но и в Европа. За това трябва работа, да се дава шанс на българските момчета, да се привличат класни чужди футболисти, които да помагат и наистина да са ниво над нашите играчи. А в последните години се взимат второ и трето качество чужди футболисти, които според мен не помагат много за изграждането на доброто име на българския футбол.
- Коя е причината Лудогорец да доминира осем години в шампионата на България? Финансите ли са в основата на този успешен до момента проект?
- Това е едно от важните неща не само във футбола, а абсолютно във всяко едно начинание. Правилната работа, правилните хора, които ръководството е избрало да вършат спортните неща. Знаем, че президентът на Лудогорец преди не е бил от футболните хора. Важното е да сложи правилните хора, които разбират, да им се даде шанс, да им имат пълно доверие. Не само в Лудогорец, а и в другите отбори. Да имат финансова стабилност и оттам нещата лека-полека се градят. Няма как да не се случат при правилната работа.
- А правилната ли е политиката на Левски в момента с приоритет изчистване на дълговете, налагане на млади играчи и търсене на легионери с не много високи заплати?
- Може би е правилна точно тази градивна стълбичка – да се изчистят задълженията, да се налагат млади футболисти, да се търсят чужди играчи, но те да са качествени. По-добре да се вземат двама или трима качествени, отколкото десет, които са под нивото на нашите футболисти. Но за жалост вече десет години ги пишем нулеви. Казваме, че ще разчитаме на младите футболисти. Дава им се някакъв малък шанс, след това казват, че още е рано и не стават. И виждаме, че почти във всеки един български отбор има юноши на Левски, които са най-качествените футболисти в почти всеки провинциален тим. Трябва да им се даде повече шанс, повече време да се докажат. По-добре да загубим една година, отколкото както досега – десет. При нас е било по същия начин. Ние не сме се родили научени. Работело се е правилно в школите, даде ни се шанс. Първата година наистина не бяхме така, както трябва, но ни се даваше шанс. Почти всички от моята възраст бяхме и в младежкия национален отбор. Бяхме и страхотен колектив, което е може би другото важно нещо. Постоянно бяхме заедно.
- Вие бяхте второ поколение в Левски, на което се заложи тотално на младите след Боби Михайлов, Ники Илиев, Божидар Искренов, Наско Сираков…
- Те почнаха на 18-19 години покрай по-опитните футболисти като Мишо Вълчев, Пламен Цветков, Руси Гочев. Аз пък израснах покрай Наско Сираков, Боби Михайлов, Гибона, Кокала, Ники Илиев. Бяха наистина страхотно поколение! Бяхме 7-8 момчета и всички трябва да сме благодарни на Бобата Жечев, защото той бе човекът, който ни наложи и ни даде шанс. Имаше дупе, не се притесняваше да казва, че тази година е нулева. Окей, дали е нулева или не е, Левски винаги е бил от водещите отбори, целите се знаеха. Една годна малко лъкатушехме и след това вече бяхме отбор с леки корекции и надграждане. В периода 1993-1995 г. беше един от най-силните състави.
- Какво ще кажеш за последното решение на Изпълкома на БФС от следващия сезон в родния шампионат да не участват вратари извън Европейския съюз? Каква е целта на подобен ход?
- Не съм се замислял специално за вратарите, но мисля, че трябва да се въведе някакво ограничение и за полевите чужди футболисти, за да може да се развиват нашите момчета. От това печелят националните отбори и целият футбол в България. В момента Лудогорец е хегемон в българското първенство, играе много добре последните години в Европа. Един от отборите с положителен баланс, радва хората в България, макар че много от феновете не ги одобряват. Но имаме един Лудогорец и се губят футболисти, защото са много малко българските играчи там. Ако имаше 6-7 родни футболисти, които да са ниво, щяха да играят в националния отбор и той също ще е класа.
- Нека те извадим от темата с проблемите и да те върнем далеч назад – как започна с футбола?
- Спомням си, че бях във втори клас, осемгодишен. Записаха ме на „Герена“, баща ми ме заведе два-три пъти с колата, след това два-три пъти с автобусите, за да ми покаже как да стигам до стадиона. В четвърти-пети клас ни преместиха, защото повечето момчета бяхме от селата около София – Казичене, Пасарел, Обеля… Почти всички живеехме на по-отдалечено място. Преместиха ни в 44-о училище близо до „Герена“. Бяхме като спортна паралелка, сутрин излизах по тъмно и вечер се прибирах пак по тъмно. Малко имахме проблеми с училището, но и нямаше много време за уроците.
- Първият ти период в Левски е през 1986-1991 г. Как те приеха тогава тарторите в съблекалнята? Какво почувства, когато влезе при мъжете?
- Спомням си, че тогава още не бяха заминали за Гърция по-опитните футболисти Мишо Вълчев, Пламен Цветков, Руси Гочев. С другите като Сираков и Михайлов изкарах доста голям период от време. С всичките съм случил. Наистина като влязох на 16 години ми беше малко стресиращо. Тогава имаше и дублиращи отбори. Някои от тях, когато не взимаха участие в първия тим, играеха за дублиращия състав. Тренирах с тях, вече ги познавах. Но представете си да влезеш и да видиш Наско Сираков, Гибона, Ники Илиев… Няма как да не се чувстваш леко стресиран – наведена глава, сядам, събличам се, чакам да почне тренировката. Но винаги съм получавал от тях подкрепа.
- Повече самочувствие или повече отговорност беше за теб този емблематичен момент, когато Наско Сираков ти връчи фланелката с номер 8 преди да замине за Сарагоса?
- Наистина не го очаквах. Още преди мача той каза, че аз ще съм неговият наследник. За мен беше страхотно изживяване! Не стъпвах на земята!
- Кои са мачовете, които си спомняш до днес с екипа на Левски? Кой е най-големият ти триумф?
- Много са мачовете. В самото начало не взимах много минути в двубоите, но си спомням, че още в първата година Левски спечели трите купи на България – шампион, купата на България и купата на съветската армия. Имам страхотни изживявания с Глазгоу Рейнджърс, с Байерн (Мюнхен).
- Има и двубои, които игралите за „сините“, не искат да си спомнят. Например в Белгия…
- Да, наскоро казаха, че имало годишнина. Спомените до 85-ата минута ми бяха страхотни. Вкарах първия гол срещу Антверпен, но нещата се преобърнаха за няколко минути.
- От 3:1 до 3:4 – как си го обясняваш? Психология ли е?
- Най-вероятно. Тогава по-опитните футболисти бяха Георги Йорданов и Гибона. Може би те трябваше да вземат нещата в свои ръце. След три-четири дни изиграхме злополучния мач с ЦСКА, в който Ицо Стоичков вкара четири гола, макар че до към 30-ата минута изпуснахме доста положения. След един гол пак така тръгнаха нещата. Мисля, че Трифон Иванов, лека му пръст, го вкара. Може би младостта някой път ти изиграва лоша шега.
- Как се отразиха контузиите на кариерата ти? Попречиха ли ти да направиш трансфер в голям клуб?
- Със сигурност са попречили, защото след мача с Антверпен предлагаха на Левски 800 хиляди долара, за да ме купят. Но от ръководството на „сините“ отказаха. След това подписах предварителен договор с Депортиво (Ла Коруня) на 20 години. Малко преди това се случи контузията, бяхме на подготовка в Испания. На Запад се знае, че като си скъсал един път кръстни връзки на коляното, големите клубове не гледат с добро око. Може би трябваше да остана, защото тогава ме извикаха в Ла Коруня и отидохме на преглед в Мадрид. Просто трябваше да стисна зъби, да ми направят там операция и може би щях да остана в Ла Коруня.
- Ти си един от малкото играчи, изявявали се и в двата гранда. След 110 мача за Левски как се стигна до преминаването ти в ЦСКА? Как го прие ти, както и феновете?
- Левски ме продаде в Швейцария, в Санкт Гален. Нещата в първата половин година не бяха добре в този отбор. Бях свикнал всяка година да се боря за шампионската титла и да побеждавам, а там ни биеха като тъпани. Нещата не вървяха така, както трябва. Върнах се в България и просто не можахме да се разберем с ръководството на Левски. Приказките бяха, че сега оставам тук, а след месец или половин година ще ме продадат пак. Но аз не бях много съгласен с този вариант. Може би около половин година не играх футбол. Гошо Василев стана треньор на ЦСКА и в един прекрасен ден ми предложи да ме вземе. Аз се съгласих, защото на тази възраст да спреш с футбола не е много окей. Трябва да се доказваш във всеки мач, независимо с какъв екип си. Все пак сме професионалисти. Гледал съм да давам всичко от себе си както в Левски, така и в ЦСКА. Не съм имал проблеми с феновете. Тогава нещата бяха по-различни. Отиваха на мач приятели, единият от Левски, а другият от ЦСКА и седяха един до друг. Сега това не може да се случи. Това са нещата, които според мен негативно се промениха. Разчитаме много на мнението на фенове, които за мен повече гледат да спечелят материалното, отколкото да помагат на техните любими отбори.
- Има една любопитна тема – играл си в Бруней. Приключение, което си е заслужавало. Разкажи ни как попадна в тази азиатска държава? Лесно ли свикна с живота там? От Швейцария и Испания до Бруней…
- Това беше „последно десет“ във футбола. Йордан Стойков – Бумбо беше треньор в Бруней. С Георги Градев, който тогава беше мениджър, а сега е и адвокат, се заговорихме. По принцип в Бруней всички минаваха на проби две седмици. Може би за седем мача вкарах 18 гола. Бумбо ми е бил треньор в юношите, много добре се познавахме. Каза ми: „Тук ще играеш централен нападател.“ Съгласих се, бях играл и на тази позиция и не ме притесняваше. В последния мач бяхме аз и един бразилец от чужденците. Бихме 2:0, а аз вкарах единия гол. На полувремето му казах на Бумбо: „Утре така и така си тръгвам, сменяй ме.“ Обаче след мача дойдоха представители на техния национален отбор, който играеше като клубен в първенството на Малайзия. Искаха да ни вземат двамата с бразилеца. На другия ден се разбрахме за условията. Бразилецът говореше само португалски и малко на английски, малко с пръстите му обясних, а Бумбо превеждаше. И двамата подписахме договори. Направи ми впечатление, че там имаше двама чужденци – англичани, треньорът беше англичанин, но не бяха доволни от тях, защото за 15 мача имаха общо 3 гола. Единият беше централен нападател, а другият играеше зад него. Така се прибират от мач, директно им дават предизвестията, че ги освобождават, плащат им парите и застъпваме ние. Оставаха осем срещи до края на първенството. За седем мача двамата вкарахме 15 попадения. Аз осем, а той - седем. Но първенството свърши и просто трябваше да се приберем. Горе-долу това ми беше последното професионално изживяване във футбола.
- Как се чувстваше, когато беше кмет?
- В последния момент ме навиха да се кандидатирам за кмет на Пасарел. Не съжалявам. През тези четири години се запознах с доста хора, които са в политиката. Където и да отидех, се почваше темата за футбола и оттам се стигаше какво трябва да направим за селото. Горе-долу са положителни нещата. След това се опитах да стана районен кмет на Панчарево, но като независим кмет бързо ме „сготвиха“ партиите. Дори и сега имах предложение да се кандидатирам за Панчарево. Но предпочитам, когато мачът се играе на открито и на терена и знам, че нещата ще се случат наистина от гласовете на хората, които ме познават, тогава да се кандидатирам, ако някога се стигне до такъв вариант.
