Николай Митов е роден на 18 август 1972 г. в Смолян, но всъщност израства в Белово, който брои и за свой роден град. Харесан е от “Левски” и се развива като футболист в “синята” школа. Впоследствие играе в един-единствен сезон с първия отбор на “Левски” – когато е на 20 г. точно преди 20 г. Става шампион, но после се разделя с клуба на сърцето си. Минава през “Хебър”, “Академик” (София), “Септември”, “Миньор”. В чужбина играе в немските “Магдебург” и “Холщайн” (Кил). Връща се към големия футбол като помощник-треньор заради Емил Велев-Кокала. Работи с него в “Левски”, “Славия” и “Локо” (Пд). Част е от щаба, донесъл последната шампионска титла на “Герена”. През лятото на 2013 г. пак се връща в любимия клуб като асистент на Илиан Илиев. Точно преди месец Илиев напуска клуба, а помощникът му е назначен за старши треньор. Широката аудитория познава Николай Митов покрай наситените със самочувствие и изпълнени с бисери пресконференции от месец насам. Но кой всъщност е той? Какъв е бил като футболист, какъв е като човек? Отговорите на тези въпроси за първи път ще получите от откровеното интервю на Николай Митов за “24 часа”.
- Точно преди 20 години ставаш шампион с “Левски” като футболист, какво си спомняш от тогава?
- Бях войник, взеха ме в първия отбор. За една година ме бяха изпратили в “Хебър” (Пазарджик) – от “Б” група влязохме в “А” и ме върнаха. Спомням си много силните футболисти в “Левски”. Не можах да захапя, играх малко мачове. Имах конфликт с един от ръководителите, за който аз съм си виновен. И това се оказа решаващо. Но бях в отбор с Наско Сираков, Илиан Илиев, Ники Илиев, Боримиров, Гетов – страхотни футболисти.
- Защо се водиш, че си от Смолян, а всъщност си от Белово? И как се стигна до преминаването ти на “Герена”?
- Аз, първо, не съм от Смолян. Роден съм там, защото баща ми е бил преподавател по “двигатели с вътрешно горене” и там е бил разпределен. Иначе съм от Белово. И с юношите на “Белово” играхме републиканско първенство с една година по-големите от мен. Бихме “Хебър” и после играхме на стадион “Раковски” с “Монтана”. Бихме ги 5:3, а аз – по-малкият от тях, вкарах 4 гола. И там ме взе Цоло Буров – първият ми треньор в “Левски”. И от 4-и клас вече съм си в София.
- Защо не остана и след шампионския сезон, заради убийствената конкуренция ли не успя да се наложи 20-годишният тогава Николай Митов, или заради споменатите търкания с ръководството?
- Не е заради младостта – аз тогава бях и в младежкия национален отбор, бях капитан на отбора. Просто пред Лафчис беше казано – или аз, или той. За мое съжаление. Но изцяло аз съм си виновен. Тогава в “Левски” имахме проблем с парите. И ме продадоха на “Спартак” (Варна) за 1 милион лева. Малко хора го знаят това. За онова време беше голям трансфер. Даже парите ги внесоха в една чанта и платиха на цялото дружество заплатите.
- И сега се усеща тъга, когато говориш за това...
- Няма как да не ми е тъжно, защото съм израснал тук. А и след това отборът беше много силен. Игра паметни мачове в евротурнирите като този с “Глазгоу Рейнджърс”. И колкото и нескромно да звучи, аз знаех, че имам място в този отбор. Защото на лагера в Германия, преди да се приберем, аз играх във всички контроли, без една, титуляр напред с Наско Сираков. После се върнахме и имаше коренно различно отношение към мен. Пак направих грешка тогава. Играхме контрола със “Спартак” (Плевен). На лагера бяхме 18 човека, за контролата вече бяхме 29 заедно с всички юноши. Единственият, който не влезе в игра, бях аз. Направих глупост. Понеже ме чакаха “Спартак” (Варна), събрах си багажа, хванах самолета и заминах. Грешка. Върнаха ме в казармата, защото бях войник. Наказаха ме 6 месеца да не играя. А нали бях в младежкия национален отбор. Няма да забравя квалификацията с Израел – бихме 2:1, вкарах единия гол и подадох за другия. След мача Димитър Пенев влезе в съблекалнята на младежите и ми каза, че ако се класираме за световното в Щатите, ще ме вземе в групата. Но нали не играх 6 месеца... Но аз съм си виновен. Може би щях да съм в групата на това паметно световно през 1994 г. Съжалявам много, но човек се учи от грешките си. Е, след тези 6 месеца пак ме продадоха за 1 милион лева на “Спартак” (Варна). Покрай онази случка ми се обърнаха нещата като футболист на 180 градуса. Другият ми проблем са контузиите. Иначе още на 17 години Шпайдела ме взе в първия отбор. На първата тренировка счупих крак. Оперираха ме и 6 месеца не играх. След “Спартак” (Варна), точно след световното през 1994 г. имах предварителен договор с “Райо Валекано”. И пак счупих крака, точно една седмица преди да подпиша договора.
- Явно контузиите са спрели твоя футболен устрем?
- Да, имах много контузии. А бях бърз... Скъсвания, на два пъти чупя крак... И последната ми година в Германия, в “Холщайн” (Кил), направих много тежка мускулна контузия. И вече видях, че съм посредствен. И се отказах. Едва на 27 години.
- Яд ли те е, че единствените ти чуждестранни отбори са “Магдебург” и “Холщайн” (Кил)?
- Имах шансове и освен “Райо”. Когато бях в “Магдебург”, Михтарски играеше във “Волфсбург” и правехме контроли. Те влязоха в Бундеслигата. Имаше запитвания, но нищо не стана. С “Магдебург” тогава се представяхме добре. Но пък знае ли човек, може пък успехите ми да са като треньор.
- Това ли е голямата ти надежда – че нереализираният футболист ще намери реализация като треньор? Мобилизира ли те още повече това?
- Знае ли човек, съдба. Даже когато приключих с футбола, брат ми работеше в Англия и аз отидох да работя при него.
- Какво работеше?
- Слагахме гипсокартон. В един момент исках да се върна към футбола и да стана треньор. Изкарах треньорската школа. Първата година Воин Войнов ме взе помощник в “Хебър”. Водих и деца, защото исках да се уча. Войнов явно е казал добри думи за мен и след една година ме поканиха в “Левски” в школата на “Раковски”. Кирил Ивков ми се обади. Естествено, Наско Сираков също знаеше. Това много ме зарадва и дойдох на спринт. Първата година бях на “Раковски”, после ме назначиха на “Герена”. След още година отидох с Викторио Павлов в “Локо” (Мездра), но бързо ни приключи кариерата там – за месец и половина. Това ми е шамар и урок. Но аз съм благодарен на Викторио. И двамата нямахме лицензи, той вика: идваш ли с мен?”. И аз – идвам, как да не идвам. Няма да забравя, че бяхме на кафе и Емо Велев ни пита: “Вие чий ще го дирите в Мездра, кажете ми и двамата?” После Емо стана старши треньор на първия отбор и ме покани за помощник. Като предишната година той отговаряше за моя отбор на “Герена”. Тогава Мъри пращаше помощник-треньорите да отговарят за отборите в школата. Емо идваше на всяка тренировка, показваше ми и на мен какво да правя. И децата го обичаха. Първо ги беше страх от него, после им беше кеф, че идва. Няма да забравя деня, в който ме покани да съм му помощник в “Левски”. Гледам – 8 неприети повиквания. Викам си “за какво ли ме търси?” И като ме пита “идваш ли”, викам: “на спринт”. Направих нов спринт. Също тогава Даниел Боримиров помогна много да дойда. После знаете – станахме шампиони. Водих за една година елитната юношеска група, отидох пак с Емо в “Славия”, в “Локо” (Пд). Дойде поканата от Илиан. Това беше един месец, към който не исках да се връщам – след раздялата с Емил Велев. Месец, който беше ад – за мен и моето семейство. Но знаех, че трябва да се върна на “Герена”.
- Явно си сантиментален човек и много обвързан с Емо Велев, щом така си изживял нещата...
- Той ми подаде ръка и станахме много близки. В един момент той ме допусна близо и до неговото семейство. Което не знам дали е било правилно. И ми беше много тежко при раздялата.
- Емо разсърди ли ти се?
- Каза ми, че не, ама няма как да не ми се е разсърдил. И е прав за себе си, както аз съм прав за себе си.
- Бяхте съотборници с Даниел Боримиров, остава ли ви време покрай многото работа за хубави спомени отпреди 20 години?
- Говорим си от време на време, като се сетим, тогава беше интересно време.
- Разкажи някоя интересна случка оттогава...
- Тогава нямаше интернет, нямаше телефони, имаше много емоции. Тогава Илиан вземаше много интервюта на всички нови футболисти. Звънеше им в хотела и ги интервюираше. И на другата сутрин новите тичаха рано-рано да търсят вестници. Спомням си една уникална случка – бяхме на подготовка на “Грандхотел Варна”. Наско Сираков и Пламен Гетов се обадиха на доктор Мишо Илиев. И му казаха: “Долу във фоайето ви чакаме група фенове от Девня. Вземете по-голям сак, защото сме донесли за ръководството едно прасенце и туба вино.” Целият отбор бяхме на мецанина. И Мишо Илиев слезе с една чанта и бая време обикаляше. Голям смях падна. После той се разсърди, но сега, като се сетим, се смеем много. Наско тогава викаше: “Прасенце ти се яде, а?” Но те бяха много силни футболисти, големи лидери и покрай тях имаше заряда... Затова най-много съжалявам, че не останах в “Левски”, че не останах покрай тях. С тези хора няма как да не вървиш нагоре.
- Кой е най-големият футболист, с когото си играл?
- Най-големият е Наско. Заедно с Ники Илиев и Гетов. Тримата. Големи имена. И другите бяха големи, но тези... Влизаш в съблекалнята и ги гледаш. От Наско доста неща съм научил.
- Помагат ли ти онези мигове сега в новото ти поприще в “Левски”?
- Помага ми. Най-вече това, че съм израснал тук. Бях подготвен. Нищо не ми е чуждо.
- Как се промени ежедневието ти, откакто не си помощник, а старши треньор, намалиха ли ти се часовете за сън?
- Имаше моменти, в които не съм и спал. Но е нормално. От тренировка - вкъщи, да намеря време за семейството ми, за детето.
- Малко се знае и за семейството ти, разкажи за него...
- Женен съм, имам едно момченце на 4 години – Ники. Имам прекрасно семейство, жена ми Снежана много ми помага в този момент.
- Можем ли да ги видим на стадиона с шалчета на “Левски”?
- Жена ми не гледа мачове, но страшно много ми помага. Сина ми понякога го водя на тренировки. Щастлив съм, че имам такова семейство. Ако нямаш такова семейство, трудно можеш да издържиш. Сега се виждат много работи. Много разчитам и на кръга, който съм допуснал най-близко до себе си. На родителите ми, на брат ми най-много, на кума ми, с когото сме израснали и също ми е много близък. Имам 4-5 истински приятели, с които се виждам непрекъснато и са ми много голяма опора.
- Суеверен ли си? Имаш ли някакви ритуали за победа преди мач?
- Не. Защото знам, че ако веднъж го направиш, после трябва с един чорап да ходиш, друг да не слагаш...
- Ще ти цитирам Атанас Узунов, с когото си работил в “Локо” (Пд), след като би тях с 1:0 и „Миньор” с 2:1 в 90-ата минута: “Този Аполон на извънземните Ники Митов да каже в коя църква ходи, за да идем и ние.” В коя църква ходиш?
- В най-добрата. (Смее се.)
- Ходиш ли наистина на църква?
- Ходя. Паля свещи за здраве и за близките си хора.
- Почти всяка твоя медийна изява от старта на кариерата ти като старши треньор на “Левски” е и своеобразно шоу. Откъде извират самочувствието и настроението ти? Вече почнахме да събираме твои бисери, търсен ефект за предаване позитивизъм у играчите ли са те, или са просто израз на това как се чувстваш на този пост в любимия отбор?
- Аз винаги се държа така – каквото мисля, го казвам. Но държа много играчите да са позитивни. Бисери обаче не мисля, казвам каквото ми дойде на момента.
- Част си от щаба, донесъл последната “синя” титла през 2009 г. Надъхваш ли себе си и играчите с показания дух за онзи обрат в класирането, дошъл със 7 поредни победи и 2:0 над ЦСКА на 9 май в последния мач на Гонзо като футболист?
- Помня добре този 9 май, бихме 2:0 и ги смачкахме. На първата тренировка, когато станах старши треньор, им го казах това на играчите. Че нищо не е загубено, че всичко е в нашите ръце. Както и онзи ден преди мача с “Миньор” им разказах какви неприятности щяхме да имаме с “Миньор” преди 4 години, когато завършихме 1:1. Добре, че не се получи и си извоювахме 2:1.
- Какво по-конкретно помниш от 9 май 2009 г.?
- Спомням си, че Ицо Йовов и Гонзо бяха контузени. И тогава тръгнаха да обвиняват Емо как ще ги пуска контузени отначало. А той направи много силен ход. Защото, ако ги пуснеш резерви и се контузят, правиш двойна смяна. Но още от първата минута тогава загряваха Зе Соарес и Георги Христов. За нещастие стана новата контузия с Гонзо, втората смяна. Но двете смени вкараха голове. Всички играха фантастично. Те имаха едно положение в първата минута и това им беше. Целият мач ми е пред очите.
- Ако донесеш титлата тази година, ще водиш ли “Левски” и за 100-годишния юбилей?
- Този въпрос не е към мен.
- Какво би направил пред феновете на “Герена” на 25 май, ако шампионската купа е в ръцете ти?
- Дай боже да стане, ще видите.
- Програма минимум за сезона е спечелването на купата срещу “Берое” в сряда...
- И двете са ни важни. В “Левски” няма минимум, в “Левски” трябва да си първи.
- С треньора на старозагорци Петър Хубчев също бяхте по едно и също време в “Левски”. Има ли място за приятелства извън конкуренцията по време на мачовете?
- Чуваме се, поздравяваме се, когато се видим, и това е. Няма никакви сантименти.
- Би ли поканил Илиан Илиев на награждаването, ако на 25 май се чака “синя” титла?
- Той го заслужава. На този отбор той направи основата. Дай боже да вземем и купата, и титлата. Бих го поканил да вземе и той златен медал, защото е допринесъл много. Няма какво да го крием.
- Коя е най-голямата награда от футбола, която си получавал досега - парична, предметна или морална?
- Аз винаги съм играл като футболист за публиката. Пари не могат да ти го дадат това усещане. А и бях такъв футболист – нестандартен, да излъжа човек, да направя финт... И публиката обичаше такива играчи.
- Има ли треньор, чиито методи на работа харесваш?
- От всеки треньор се опитвам да взема това, което сметна, че ми е необходимо. Много харесвам Моуриньо, Фъргюсън. Обичам немския стил, непримиримостта на германците, борбата до последно. Както виждате – два немски отбора играят на финал на Шампионската лига.
- Кой е най-големият талант, който си тренирал в школата, докато работеше с юноши на “Левски”?
- Имаше такива, но не искам да казвам имена. За съжаление не са в отбора. Това е онзи набор 1993. И съм сигурен, че тези момчета ще играят голям футбол.
- Да не би, защото ти беше много млад в “Левски”, когато нямаше как да се наложиш, сега да даваш шанс на млади момчета?
- Колкото и да ми е неприятно да го кажа, ще го кажа. Тогава бяхме 9-10 юноши на клуба. От 69-и набор – Илийката Груев, Гошо Славчев, от 70-и – Донков, Велко Йотов, Здравко, Кемпеса, от 71-и нямаше, от 72-и набор влязох аз. Отборът тогава беше много силен, но докато не ни махнаха всичките юноши, не мирясаха. До един! Беше много болно.
- Коя е най-голямата победа на “Левски”, в която си участвал?
- Най-сладка ми е последната победа над ЦСКА и първа като старши треньор. Иначе още от юношите пазя хубави спомени от дербитата. В единственото вечно дерби, в което играх, за съжаление загубихме. Изпуснах 4-5 гола. Лъжех си ги и после изпусках. И Радуканов, и Росен Кирилов бяха в ЦСКА тогава. Влязох на полувремето, беше 1:0 за ЦСКА. Изравнихме. При 1:1 излязох 3 пъти сам срещу вратаря, но не вкарах за съжаление и после паднахме 1:3.
- Има ли отбор в света освен “Левски”, който да сложиш в графата “любим”?
- Не. “Левски” ми е на сърцето.
- Чие мнение зачиташ най-много в живота и професията?
- На най-близките си хора, на родителите, на жена ми.
- Ако ти си журналист и можеш да си избереш когото пожелаеш за интервю за рубриката “Шампиони на масите”, кого би интервюирал?
- Марадона.
