Краси Коев: Трябва да спре текучеството в Левски

 

 

- Работя в една много сериозна фирма и съм много доволен. Работя там, откакто завърших с футбола. В частния бизнес съм. Това ме прави щастлив, а като играех футбол, не съм се и замислял, че има и други странични неща, които трябва да се правят в живота. Много съм доволен, защото научих нови неща, имаше предизвикателство и ми е много приятно в момента.

 

 

- Аз не съм го предпочел, така се случи в живота. Когато завърших футболната си кариера и реших да се откажа, в един момент се обърнах наляво и надясно. Около мен имаше много приятели, когато бях шампион. Но се оказа, че нямам чак толкова много приятели, които да продължат и да ми помогнат с нещо в живота след това. Така се получиха нещата, че един-единствен човек от тази фирма, в която работя в момента, ми подаде ръка. Поиска три месеца да направя обучение на английски и три месеца по компютърна грамотност и нататък ме пое и в работата, която работя и до днес.

 

 

- През 1996 г., веднага след като вкарахме Септември в „А“ група. Не можах да се разбера да продължа да играя, а бях капитан на отбора. Така се получиха нещата, но не съжалявам. Макар че много ми се иска да бъда във футбола, но като гледам колко е ветровито, като че ли по-добрият вариант е това, което правя в момента.

 

 

- Там има проблеми, но предполагам, че има и хора, които могат да ги решат. Има много голямо текучество там, говоря най-вече за футболисти. Не знам защо не залагат на млади футболисти, говоря и за чужденци, и за българи. При нас не беше така – имаше пет-шест човека, които се вляха при пет-шест от по-старите футболисти. Тогава се получи гръбнак и отборът стана силен. Може би и сега трябва да процедират така. Не давам идеи и не им казвам какво да правят, но по-скоро това текучество да престане – тази смяна на треньори, на хора. Би трябвало да се обособи едно сериозно ръководство, което да направи сериозен отбор. А не да се вземат футболисти, които идват за пет-шест месеца да вземат пари, да видят София и т. н. Това е несериозно.

 

 

- За мен не е така. Левски е институция, Левски е нещо велико.

 

 

- За мен Наско е много добър кадър и много добър пример. Той трябва да е в този отбор, защото е малко по-твърд. Но не мисля, че някой трябва да таи злоба към Левски, след като напусне.

 

 

- Много е просто – всички хора, които са в Левски, искат резултати, а на младите футболисти им трябва време. А това време липсва откъм резултати в Левски – говоря за купа, за шампионат. Всеки залага на нещо, което ще му даде резултат, т.е. готов футболист, който примерно е чужденец. Няма кой да чака играчите да пораснат. Но по наше време, нас ни изчакаха, пораснахме и се вляхме. Сега това нещо отсъства.

 

 

- Твърдо за българин. И теб да те сложа, и ти ще бъдеш добър треньор. Откъде идват някакви неизвестни? Например и в ЦСКА – сърбин, който говори на английски. Някакви такива недопустими неща, които за мен са много голяма изненада. Хайде, комуникацията е окей, те ще си я направят на английски, но за мен това не е добра идея.

 

 

- Има единици, но Левски ги изпуска, те си отиват в други отбори, развиват се и стават футболисти. И сега искат да ги купят обратно на много по-висока цена. Явно нещо куца в детско-юношеската школа. Но би трябвало с един-двама да рискуваш. Тогава се получи много добра спойка – играеха Спасов, Вълчев, Пламен Николов и ние влязохме 6-7 човека и се споихме с по-старите. Те ни дадоха сила и се получиха нещата.

 

 

- Вътре на терена, когато влязат всички да играят, няма значение кой какви пари взима. На онези времена се движех с кола, която не беше „Трабант“ или „Лада“, но това не значеше, че се взривява съблекалнята. Когато излезеш с емблемата и с името на Левски, ти се раздаваш. И няма значение кой колко пари взима. Тези отношения „умират“ и не се чувстват вътре. Влизаш, играеш за отбора, за каузата и за победата.

 

 

- Тук идва и мениджърската мисъл. Той трябва да вземе наистина реален футболист за тези пари и евентуално този играч да бъде двигател на отбора. Това са вече мениджърски неща, които трябва да се мислят от ръководството. Да бъде мотор на отбора, да дава разликата.

 

 

- Аз лично не искам да съм на неговото място. Нито е правил селекция, ще направи някаква полу-подготовка, защото е дошъл две седмици след началото на подготовката. Той е всепризнат и доказал се човек, но не му завиждам. Левски е изпуснал всичко за някакви купи и по-скоро може да гради нещо. Дано до остане до края на този сезон, защото публиката на Левски е много взискателна в това отношение. Тя е барометър, който може да наклони нещата и да го изгонят или да остане. Не му завиждам, но въпреки това му пожелавам успех!

 

 

- Никой не ме е завел. Проблемът беше, че майка ми и баща ми бяха от малък град и баща ми дойде да работи в София. Живеехме на 20 метра от стадиона. Отидох на 7 години и на 12 вече почнах. Нямаше как да не отида – съдба. Постепенно попаднах в цялата месомелачка на Левски, на юношеските, на националните отбори. Опитах се да мисля с един ход напред – понеже отзад играех последен и трябваше да обирам топките.

 

 

- 44-o училище беше на 200 метра от вкъщи и нямаше къде другаде да се отиде. Но тогава имаше един учител по трудово възпитание, който ни събираше в 12:30 часа преди училище. На асфалта правеше два отбора и започвахме да играем. Нямаше лидери, защото имаше толкова много футболисти, че трима-четирима се състезаваха за един пост. Толкова много спорт и движение имаше тогава, за разлика от днешните времена.  

 

 

- Много бяха, Гибона също живееше в съседство. Нямаше къде да се отиде, освен в това училище. То даде тласък на много бъдещи футболисти.

 

 

- Ако не се лъжа срещу Спартак (Плевен). Играхме още горе на „Раковски“, когато все още съществуваше този терен и тогава по една случайност, без да искам вкарах и един гол. Понеже съм защитник и гледам да не ни вкарат и ритнах топката нанякъде, а тя взе, че влезе. Това беше първият ми мач, който бе паметен за мен.

 

 

- Искат, не искат, ни приеха.  По-скоро ние си давахме на нас прякори.

 

 

- Джуджета, магарета, свине, гибони – тези прякори си дойдоха от само себе си.

 

 

- По-скоро напрежението, стягането, самонавиването. Израснал си в този клуб, събличал си се под портретите на Гунди и Котков, носиш в себе си спортната злоба срещу ЦСКА още от юноша – тези неща ни стимулираха за победа. Ние си го имахме още от малки.

 

 

- Задължително! Който не идваше, на другия ден беше наказан.

 

 

- Имаше един епичен мач за купата на „Народна армия“ – 3:0. Емо Спасов ги побърка тогава. Убихме ги точно на техния терен и този мач никога няма да го забравя. Както и този прословут двубой, след който ни смениха имената. Всеки, който ме види, ме пита – какъв бой стана? Нямаше никакъв бой, всичко беше предрешено преди това. Аз така си мисля поне.

 

 

- Лека му пръст, Иван Вуцов беше много далновиден човек. Беше ми като втори баща и залагаше на мен. Казваше ми: „Ти си германски тип футболист.“ Защото германците винаги се биеха за първа топка, винаги отиваха на шпагат или на по-твърда игра, по-близка игра. Може би затова залагаше на темперамента, който имаше в мен. Бърз, повратлив… Но Вуцов беше уникален човек!

 

 

- Шпайдела казваше: „Имаш едно-две неща, но не знам футболът на кое място ти е.“ И аз му обяснявах, че обичам музика, да ходя по заведения. Викам: „Дай да го сложим на трето място, ако искаш…“ С работата, която имам, има време, успявам. Но музиката ми остана като хоби. И до ден-днешен си слушам, търся си музика и т. н.

 

 

- Не, тогава имаше касети. В автобуса преди всеки мач тръгвахме с едно парче на Сабрина – „Бойс, бойс“. Задължително се пускаше преди да тръгнем от лагера. Тогава аз бях диджеят и беше много хубаво.

 

 

- Да, когато има време, тя винаги пристига в България. И заради дъщеря ни и заради мен. Дори сега на Нова година си беше тук. Предполагам, че и тя е натоварена, и тя е заета с нейната работа в Швейцария, но винаги, когато има възможност идва, а и вече разстоянията са малки благодарение на комуникативния свят.

 

 

- Учи в Нов български университет. Сега ще завърши висшето си образование, последна година е. Учи „Биология“ – нещо сериозно и хубаво. Не стана спортист като нас, въпреки че спортуваше художествена гимнастика и волейбол, но не се разви в спортната дейност. Чувства се щастлива, което е най-важното.

 

 

- Гледам много. Много ми харесват английските отбори. Много хубав футбол играят и нашите, ако могат да почерпят някакъв опит от тези хора – с какво себераздаване играят. Това е най-важното във футбола.   

 

 

- Левски винаги е бил име, институция. Реално този сезон няма да бъде, но предполагам, че след една-две години Левски ще се бори и ще спечели. Убеден съм и го вярвам!