Футболната легенда Кирил Ивков застана пред камерата на предаването „Код Спорт“ по ТВ+ дни след честването на 75-годишен юбилей. Той е една от емблемите на Левски, четирикратен шампион на България и също толкова пъти носител на Купата на Съветската армия. Два пъти е Футболист номер 1 на страната и е на четвърта позиция във вечната ранглиста за най-много мачове с екипа на „сините“. Един от най-класните ни бранители през 70-те години. Печели сребърен медал от олимпийските игри в Мексико през 1968 г. Участва с националния отбор и на Мондиал 1974 в Германия. Невероятен спортсмен, респектиращ съперниците и заслужил уважението на няколко поколения. Заради времето, в което се състезава, не играе зад граница, макар да притежава класата да бъде част от силен европейски тим. Като треньор постига най-големия си успех отново в Левски, като извежда отбора до триумф с купата на страната през 1986 г. За известно време бе на „Герена“ и като шеф на детско-юношеската школа.
- Здравейте, г-н Ивков! Благодаря ви, че приехте поканата ни за интервю! През седмицата навършихте 75 години! Честито! Как се чувствате, кое ви държи в кондиция?
- Благодаря за думите! Да призная честно така и не видях кога минаха тези години. 75 години не са малко, но да чукам на дърво, добре се чувствам. Даже много хора ми казват – не ти личи, че си на 75! А аз отговарям: „На колко? На 80 ли мислите, че съм?“
- Какво си казахте, когато станахте на 21 юни и започнахте да приемате поздравления за юбилея?
- Няма да ти казвам, Краси, от 7:30-7:45 часа започнаха да ме търсят. Последните двама души, които ми се обадиха – Букарев-баща и Букарев-син беше в 22:00 часа и почваше мачът от европейското. Цял ден поздравления, не мога да седна да хапна. Много хора ме уважават, работил съм с много хора и само един-двама могат да кажат нещо по мой адрес, въпреки че няма за какво.
- Сега ще ви върна години назад – като че ли малко се знае за началото на кариерата ви в Металург, а после в Миньор. Защо заложихте на футбола, как стана така, че стигнахте до футболната площадка?
- Който се класираше от училищата, открай време трябваше да играе с децата на Миньор (Перник). Имаха си треньор, тренировки си правеха и бихме 4:1. Бай Мирчо се казваше треньорът, след мача ни строи, посочи трима души и ни каза, че на другия ден ни чака на „Стадиона на мира“. Стана ми драго, все пак къде е Миньор. Викам си: „Сега добре, обаче какво ще кажа на баща ми?“, защото бях от квартала на завод „Ленин“. Какво ще му кажа, като трябва всеки ден да пътувам до Перник с автобус? Дойде един момент, направихме контролна среща и за първи път ни оставиха екипа. Прибирам се и като дойдеше тренировката, трябваше да са изпрани екипите на всички. Не казах на майка ми за какво ми е, обаче баща ми дойде и попита какъв е този екип? Казах му, че от две седмици вече тренирам в Миньор. Ама, го казах с половин уста. Викам си: „Сега, ако ми забие един шамар…Къде си тръгнал…“ И така стана с Миньор.
- Как се стигна до привличането в Левски? Как стана така, че избрахте „сините“?
- Идваха някакви хора, но не знаех, че са от Левски. В един момент с бате Йончо Арсов се срещнахме в София и каза: „Момче, къде е Славия, къде е Левски…“ И започва първенството, но не ми дават документ, че съм напуснал Миньор. Искаха да ме надхитрят и отидоха в Металург при бай Васил. Искаха да ми даде документ със задна дата и ако играя едно полувреме, няма мърдане, оставам си в Миньор. Отиваме да играем с Ботев (Пловдив), а заради мен ни закараха в Трън да не съм в Перник. Тръгваме за мача и в един момент казват на целия отбор: „Тук ще се съблечете, ще отидем с автобуса на Перник и ще се върнем. Треньорът много ме уважаваше и му казвам: „Бате Румене, аз живея на 500 метра от стадион „Металург“!“ Вика ми „добре“, но слизайки към съблекалнята всичко беше заобиколено от отрядници, не знам какви и не пускат никой - ни баща, ни майка, само жена ми се беше промъкнала. Каза ми: „Не, изобщо не оставай, защото нищо не направиха от това, което си говорил.“ И мен ме чакаше една кола, взеха ме и направо за София.
- Пристигате на „Герена“ и кои ви посрещнаха в съблекалнята?
- Пристигайки в Левски, ме посрещна Гунди: „Момче, как е, що е?“ А аз го гледам като…, макар че бях играл срещу него, а след това и се състезавах с него.
- В какви отношения бяхте с тогавашните лидери на „сините“ Гунди, Сашо Костов, Христо Илиев-Патрата, Иван Вуцов – имена-легенди за българския футбол?
- Много мои приятели, които ме уважаваха страшно много, ми казваха: „Къде си тръгнал в Левски? След половин или една година ще те махнат!“ Викам: „Нека да ме махнат! Аз в Миньор винаги мога да се върна!“
- Как се отнасяха те с вас тогава?
- Да кажа честно, изобщо не съм имал проблеми с отбора на Левски.
- Един от хората, известен с чувството си за хумор, бе Сашо Костов. Попадали ли сте под „ударите“ на тънкия му хумор?
- Сашо беше голям зевзек! Все търсеше нещо, неспокойна душа. Спомням си, когато Кръстьо Чакъров беше треньор, и бяхме в „Плиска“, където правеше разбор за мача с ЦСКА. На една стъклена маса реди със стотинки нашия отбор, а другият с книжки. Свършва разборът и Сашо Костов слога 50 ст. под стъклото… Чакъров пробва да ги вземе и вика: „Сашо, докога, бе!“…
- Разкажете ни за сблъсъците с ЦСКА. В онези години беше невъзможно да се намери билет за ст. „Васил Левски“.
- Купувах 300 билети за мач с ЦСКА. 300 билети! Много често ни взимаха на лагер два дни преди двубоя и жена ми казваше: „Не мога да смогна, станах касиерка!“…
- Кое беше особеното на това дерби?
- Истинско дерби, може би е такова и сега, независимо какво е състоянието в Левски и в ЦСКА. Мачът е жесток!
- Кой е най-яркият ви спомен от сблъсъци между Левски и ЦСКА?
- Победата със 7:2 няма да я забравим! Вуцата си вкара автогол, а те го написаха на Жеков. Доброто беше, че много бързо изравнихме и се тръгна - Янко Кирилов два гола, Гунди два гола, Сашо Костов…
- А тогава ЦСКА е бил фаворит…
- Да, бяха в по-добра позиция. Имало е случаи, когато и ние сме били по-добри, но ни бият. Така стана и при нас.
- На два пъти печелите наградата Футболист на годината през 1974 и 1975 г. Сега звучи малко странно централен защитник да триумфира в тази класация – как стана това?
- Някои хора разбират от защитници! Имам само един жълт картон в кариерата ми в „А“ група. Играхме с Берое и излиза топката, но не беше аут, а съдията даде корнер. Викам: „Къде гледаш, бе, човек?“ и ми показа картон.
- Какво ще кажете за емблематичните двубои на Левски с Аякс и Барселона? Връщате ли се често към тези битки?
- Барселона ги бихме 5:4 и казаха, че за първи път някой вкарва пет гола на Барселона. В Испания ни победиха с 4:1. И с Барселона, и с Атлетико (Мадрид) по две дузпи им даваха. Особено за първия гол, Рексач дясно крило играеше и центрира, а Аладжов на метър и половина извън пеналтерията, обръща се с гръб, удря го и дузпа. Нямаше ВАР.
- А за Аякс?
- Аякс бяха валяк, където минеха! Много силен отбор, изключително силен. Да не говоря за Кройф, всичко той вършеше.
- Какво чувство изпитахте, когато срещу вас на терена застана „кралят на футбола“ Пеле?
- Срещу Пеле имам само един мач и то не цял, играх през второто полувреме. 1970 г. отиваме в Бразилия на турне и в първия мач играхме с националния отбор на Бразилия, след два месеца започваше световното първенство в Мексико. Орманджиев и Христо Младенов бяха треньори и преди да излезем на терена, Орманджиев ми вика: „Кирчо, ако загубим с три гола, това ще бъде успех за нас!“ Чудех се, като падаме от Бразилия – какъв успех? Почва мачът, първото полувреме 0:0, прибираме се в съблекалнята и в един момент все едно бомба гръмна на стадиона. Скачаме и гледаме, че Пеле излиза с номер 13. И не можаха да ни бият – мачът завърши 0:0!
- Не можахте ли да си смените фланелката с него?
- Орманджиев я взе. Голям нахалник! След мача ми подариха радио за кола за най-добрия защитник в двубоя.
- Какво стана с това радио?
- Глупак! Де да знам, че сега ще имаме на стадиона музей! Продадох го с колата. Не мога да си простя!
- След края на кариерата се отдавате на треньорска професия. Къде се чувствахте по-добре – на терена или край страничната линия да давате указания?
- На терена, там отговарям сам за себе си. По принцип не съм държал да ставам треньор. С Павката Панов бяхме семейни приятели от близо 30 години и отиваме на море. Обаждат се от ЦК на Партията: „Киро Ивков, сам ли си или си с Панов?“ Викам: „Двамата сме.“ Качвате се на колата и идвате, ставате треньори! Ама, чакай, това не е за моята уста! В Кюстендил като отидох на полусезона, влязоха с мен в „А“ група. В Сливен изкарах много добра година, бяхме пети, ако не се лъжа, бихме Славия в София с 3:0. В Ловеч направихме силен сезон, Хубчев аз го докарах в Левски.
- Гледате ли сега футбол?
- Всеки ден. Въпреки че от 22:00 до 00:00 часа не ми се седи, но по едно полувреме задължително гледам.
- Кой е вашият фаворит?
- За мен е Франция.
- Знам, че не искате да коментирате темата „Левски“. Ще ви задам само един въпрос – ще оцелее ли „синият“ клуб?
- Не мога да кажа друго, освен че ще оцелее! Имам предвид това, че Наско Сираков може да има някакви грешки, обаче той едва ли ще си остави каруцата в калта.
- Какво искате да пожелаете на вас и на хората, които обичат Левски?
- Да им пожелая това, което го правят досега. Левски без феновете няма да е Левски!
