От години постоянно си задавам риторичния въпрос, може ли при тази ниска база на зрителска посещаемост българският футбол да съществува. Отговорът очевидно е да, но това не решава екзистенциалния проблем. Празните стадиони са безспорен факт, обясненията за това безкрайни. Сякаш обаче никой не смее да изрече "Царят е гол" или истината, че
в България има странна футболна публика
Опразването на стадионите съвсем не започва от вчера, от това първенство, или дори от политическите промени преди 27 години, феноменът да напълним стадиона за голям мач, а след това да си стоим вкъщи го има поне откакто съм във футбола, а това са вече над 45 години. И през 70-те години съм бил на мачове на Левски или ЦСКА с фул посещаемост до козирката и след това в събота на стадиона е имало в пъти по-малко. Международни мачове на Академик бяха посещавани от 20 хиляди, а след това в шампионатния двубой я имаше хиляда, я не. Останал съм с убеждението, че такова нещо като клубна публика в английския й смисъл у нас няма. На големи международни мачове на Левски и ЦСКА винаги е имало поне 20-25 процента привърженици на други отбори. А по време на рейдовете на Локо Сф и Славия в Европа над 50 процента от заетите седалки бяха от червени и сини фенове. Времената бяха специфични, бяхме в един голям затвор, а футболът - единственият отдушник. Още си пазя стотина VHS касети с английски мачове, които гледах със закъснение от няколко месеца. Десетки пъти, докато лентата "Драгор" не зацикляше!
Някой да не си мисли, че препълненият с 40 хиляди човека "Юрий Гагарин" срещу Манчестър Юнайтед е бил с привърженици на Спартак Варна. Друг път, просто българите обичат да гледат голям футбол. В наши дни един голям фен, шеф на много фенове, ми каза пророческата мисъл - нашите фенове са за два мача годишно. Един от европейските турнири и един с вечния враг. И това е безспорен факт. Смешни са ми тези приказки за абонаментните карти и купуването на артикули. Ако така броим феновете, от милионите сини и червени ще останат няколко хиляди. Голямата бройка обаче е за
два-три мача годишно
Вървят някакви нелепи сравнения как на "Армията" сега имало повече от "Герена". Да, ама и двата стадиона са празни! Упрекват много Сектор Б и Сектор Г, че отблъснали другите фенове. Нормалните привърженици с децата и семействата. Гаранция давам, че ако си тръгнат тези, които не знаят кога е тъч и кога корнер, ще настане гробна тишина. Пак добре, че между 500 и 1000 човека намират някакъв кеф да отидат да викат 2 часа. Без никаква връзка с това какво става долу на терена.
Мач на Славия на Националния стадион "Васил Левски" е някаква сюреалистична картина. Десетки хиляди празни пейки и нито един зрител в обсег. Наскоро се просълзих, когато коментаторчето на мача каза, че показаният човек бил единственият пътуващ фен на Славия. Представяте ли си - един фен. А отборът е на сто и няколко години.
Да оставим настоящето и да погледнем в бъдещето. След 10 години Верея играе мач с Манчестър Юнайтед от някакъв европейски турнир и 40 хиляди души вярна публика ги подкрепя. Май сложихме пръста в контакта и трябва да се събудим. Гарантирам, че и след 10, и след 100 години феновете на Верея ще са толкова, колкото и сега. Примерът е виден с Лудогорец, какви фенове имат хегемоните на България. 18 души агитка преброих на мача с Пирин. 18 души пеят и викат "Горди и смели" и веят едно знаме след две влизания в групи на Шампионска лига и поне 40 мача в Европа. Примерът с Лудогорец е направо втрещяващ, те са нещо като еквивалент на европейските фондове за България. Стават задължително шампиони, влизат в групите, печелят 15 милиона евро. Но къде в цялата картина е Негово величество фенът. Да очаквам ли пак някакви споменавания за женски имена и стоене вкъщи от анонимен автор, работил някога за варненски вестник!? Отбор от седмото ниво на Англия, примерно Уест Търок, има повече автентични фенове. Пак е на село, но хората от 100 години са свикнали да отидат да подкрепят отборчето си. Видяхте ли феновете на Линкълн? Ами такива и със свещ да търсиш, не можеш да намериш в България.
Тази работа с феновете
никак не отива на добре
Те имат огромни претенции към клубовете си, говорят за гордост, чест, достойнство, идея, припомнят някакви прашасали успехи от миналото, а в същото време са твърде малко, за да осигурят финансовото настояще на своя любим отбор. И следват гадостите. Намира се някой, който да е тщеславен, и го назначават за собственик. И след една-две гръмки речи колко велик е този клуб и как той щял да му върне славата, започва да бие отбой. И идват претенциите към феновете. Омагьосан кръг - феновете казват, ей, сулъо, нали беше много велик, защо не развържеш кесията. А собственикът отговаря - а вие нали уж сте милиони, купете си билети, идвайте на мачове, пълнете хазната и аз ще ви направя отбора наистина велик. Истината е, че собственикът бързо разбира, че няма възможност да поддържа толкова скъпо удоволствие без никаква възвращаемост на инвестициите. А феновете... те винаги имат претенции.
Всичко това е заради сгрешената философия на българския футбол открай време. И досега чувам от разни дебили колко хубаво било при социализма. И как тогава имало и футбол, и спорт. Обаче има и такива като мен, които още помнят онези уж аматьорски години. Как всички бяха офицери от армията или милицията. Да не изреждам другите учреждения, в които се водиха на щат спортисти. Е, това време мина, както ми каза през 1990 тогавашният шеф на БФС Димитър Ларгов - държавата беше дотук. Как ще се оправят клубовете, другарю Ларгов? Кой както намери! И се оправиха кой както може досега.
Но понеже не бе създадена, отгледана и възпитана истинска пазарна публика, която наистина да осигурява 50 процента от бюджетите, сега сме на този хал. Заслуга има, както го наричат, криминалният преход. Защото на живите и на мъртвите от този период въобще не им дремеше какви пари влизат в касите от зрителска посещаемост. Те възприемаха футбола като скъпата си любовница, яхтата или частния самолет.
През този сезон върви някакъв експеримент, наречен Първа професионална футболна лига. Безспорно има някои положителни неща - отборите са 14, а не 9. Мачовете на кръг 7, а не 4. О кей, това е добре за футбола. Добре е, че раздават на клубовете някакви трохи под формата на тв права. Добре е, че има рекламодатели. Лошото е, че няма публика! Знаете ли, има един безплатен мач на седмица. Може би не сте чували за тази подробност, но съществува. Освен че този мач е безплатен за зрителя, той е и напълно негледаем. Този мач
ПОЧТИ НИКОЙ не го гледа
a иначе съвсем не е най-лошият в първенството. Ще ви кажа кой беше последният - Верея - Пирин. Малцина знаят как е завършил. Ще ви върна още по-назад към Пирин - Славия, Славия - Нефтохимик, Горна Оряховица - Монтана... Колко души са се развълнували от тези велики спектакли? Гледайте един безплатен мач и не е необходимо дори да се замисляте какво го чака българския футбол.
Да се върнем към феновете. Англия, Италия, франция, Испания бяха залети от чужди инвестиции във футбола именно заради публиката. Араби, американци, азиатци прозорливо видяха, че футболът е голям бизнес. Хем печелиш, хем кефът е огромен. Да си седнеш в ложите, стадионът пълен, а долу на зеления килим спектакъл като в Гран опера. Кога ще стане това у нас? Да си кажем истината - никога. Нямаме публика за футбол, имаме такава за два-три мача в годината. Няма и как да се променят нещата. От време на време гледам мачове с фенове на Ювентус, на Рома, на английски клубове. Само в един спортен бар се събират повече фенове на тези клубове, отколкото на две трети от стадионите в България. Натам отиват май работите, футболът ще излезе от стадионите и ще влезе в спортните барове. А на стадиона наистина е хубаво, на ако има и нещо за гледане!
Разликата лесно може да се усети. Големите са недосегаеми и недостижими, да погледнем какво става в Полша. Гледайте който и да е мач на Лех Познан, Легия, Краковия, Ягелония и ще разберете какво означава публика. Или в Чехия - Бохемианс, Славия, Спарта, Пилзен. И как нещата стават съвсем различни.
