Плеймейкърът на Левски Давиде Мариани сподели интересни подробности около развитието си като футболист и трудните моменти в своя живот. Швейцарецът даде интервю за Флорина Иванова от bTV, което беше излъчено в предаването "Тази събота". Преди да започне разговора, швейцарецът казва на български: "Добър ден, аз съм Давиде Мариани и съм номер осем".
„Роден съм в Цюрих, Швейцария. Градско чадо съм и имах прекрасно детство. Баща ми е италианец, а майка ми - мексиканка. Много италианци по онова време са намирали препитание в Швейцария. Той е работил в хотел, а тя е била на екскурзия. Майка ми пристига в същия хотел, в който баща ми е сервитьор и магията просто се случва. Започват да си пишат писма. В продължение на 7 години обменят кореспонденция, докато един ден баща ми не заминава за Мексико и не предлага брак на майка ми. След това се връщат в Швейцария и заживяват там”, разказва Мариани.
„Баща ми ме запали по футбола още когато бях 3-4-годишен. Беше любов от пръв поглед. С топката станахме добри приятели. Не си спомням ясно първия ден, но в съзнанието си пазя ярки изображения оттогава - как играя с баща си в парка, изритването на топката, опитите ми да я спра... Нямаше значение дали вали сняг или дъжд, аз непрекъснато играех футбол. На 5 години ме записаха в малък клуб - казваше се Унтерщраус и беше близо до дома ни. В Цюрих има доста такива малки отбори. Градът е международен, има много богата култура и възможности за забавление. Има и хокеен отбор, така че можеш да правиш всичко. Не е типичен футболен град, но всички деца непрекъснато играят футбол.
Като станах на 11, преминах във ФК Цюрих и след това бях част от всички юношески формации. На 12 се преместих в спортно училище. Тренирахме всяка сутрин и всеки следобед, а между заниманията бях на уроци. Не искам да ви лъжа - желанието ми беше само да играя футбол. Но в Цюрих научих еди от най-важните уроци. Там ми казваха: "Давиде, ако искаш да играеш, трябва да се справяш добре в училище и да работиш. Иначе няма да те държим тук". Наистина много обръщаха внимание на училището. Швейцария все пак е велика страна, в която имаш толкова много възможности. А и не всеки може да стане професионален спортист”, разказва футболистът на Левски.
.jpg)
„До 15-16-годишна възраст винаги бях един от най-добрите на терена, защото това е периодът, в който можеш да разчиташ на таланта си. Но за да станеш професионален играч, се изискват много други неща. Аз обаче не го осъзнавах. Мислех си, че заложбите ми са напълно достатъчни, за да успея. Вярвах, че страстта и любовта към спорта ми стигат. Думата "работа" ми беше непонятна. Но когато видях, че моите съотборници заиграват в първия тим, а аз стоя във втория, започнах да осъзнавам, че трябва да положа доста усилия.
Първоначално ме мотивира липсата на вяра към мен. Хората ми казваха: Давиде, прекалено си дребен и бавен, по-добре учи". Това беше тежко, но в съзнанието ми служеше като мотивация. Процесът, разбира се, е дълъг. Нуждаеш се от постоянство, търпение и страст. Докато приятелите ми пътуваха или ходеха на плаж, аз се готвех с личен треньор. И все пак... не виждах резултати. Казвах си: "Добре де, как се получава така - аз не почивам, тренирам непрекъснато и нищо". Докато един ден, след много упорство и труд, не се събуждаш преобразен”, разкрива Мариани.
„В този период паралелно с училището и тренировките работех в банка. Въпреки че бях в спортно училище, две години учехме „Теория на предприемачеството", а в другите две - практическа част. На 19 започнах работа зад бюро. Бях в отдел "Управление на активи". Но ако сега ме попитате - нищо не си спомням. Много хора настояваха да продължа с работата си, но аз бях решен да стана футболист. И така и се случи, макар да не беше лесно. Преди две години бях под наем в Лугано от Цюрих във втора дивизия на Швейцария. Договорът ми изтичаше и не знаех какво да правя. Нямаше да бъде подновен.
Стигнах дотам, че се обърнах за помощ към социалните. В Швейцария, когато нямаш работа, отиваш при тях и те ти дават някакви пари. Спомням си деня, в който влязох там и си казах: "Давиде, това не е нещо, за което си мечтал. Та ти си на дъното! На 25 си, във втора дивизия, а можеш да играеш. Какво се случи?!". Е, преди две години и половина наистина бях на дъното, но сега съм в най-големия клуб в България.
Горд съм от постигнатото, но вярвам, че най-доброто тепърва предстои. Мога да покажа още много. Играя като опорен халф, друг път като ляво крило, умея да съм и зад нападателя. Сменям доста позиции. Харесва ми, че мога да съм от помощ на тима. Но промените се отразяват на представянето ти. Мисля, че ако играя на титулярната си позиция, ще бележа дори повече голове. Много обичам да вкарвам от далечно разстояние. Вече доста години се упражнявам на тази техника. Когато бях в Лугано, много често бележех чрез далечни изстрели. Сега продължавам да ги тренирам и феновете ги харесват доста. Усещам любовта на хората тук, особено на децата. Когато си истински, автентичен и себе си, се получава точно това”, каза Давиде.
„В София се чувствам като у дома си. Кварталът, в който живея, ми напомня за Цюрих. Всеки швейцарец ще се наслади на София. В свободното си време обичам да чета книги, но много обичам и да пиша. Описвам мислите си, което ме успокоява, така постигам вътрешния си мир.
Обожавам да пътувам и съм бил къде ли не. Все още в списъка ми липсват Япония, Китай, както и доста страни в Африка. Обичам да ходя в Манхатън (б.р. - квартал на Ню Йорк), а друга любима моя дестинация е Коста Рика. Християнин съм. Вярвам в Бог. Знам, че всичко, което имам и ще имам, е благодарение на Него. Поставям Господ на първо място. Така израснах, в това вярвам и това ми дава сили”, завърши Мариани.
