Защитникът на Витоша (Бистрица) Николай Христозов е добре познато име у нас. С над 350 мача в професионалния футбол, повече от половината от които в „А“ група, 35-годишният бранител има богат опит зад гърба си. Въпреки напредналата си футболна възраст Христозов продължава да бъде основен стълб в отбраната на бистричани и има съществен принос за страхотния сезон, който правят във Втора професионална лига. Бившият играч на Локомотив (София), Вихрен (Сандански), Локомотив (Мездра) и Миньор (Перник) е амбициран да продължи да се развива във футбола след края на активната си състезателна кариера и неслучайно се е насочил към треньорството. Още по времето, в което носеше фланелката на Добруджа в „Б“ група, защитникът влезе в ролята на играещ помощник треньор на Светослав Тодоров. Откакто е в Бистрица пък, Христозов работи и в школата на клуба, където води родените през 2003 и 2004 година. За предизвикателството да бъде сутрин учител, а следобед ученик, за жертвите, които се правят в името на успеха, за работата с младите таланти и желанието да им се предостави шанс да реализират мечтите си, Николай говори пред клубния сайт на Витоша.
- Ники, не е ли трудно – сутрин тренировки с децата, следобед с мъжете?
- Не ми е лесно, факт. Непрестанно съм в движение, тъй като на едно място съм с децата, на друго – с мъжете. Отделно, тъй като не всички от момчетата са еднакви смени в училище, се налага да имам занимания и сутрин, и следобед с тях, след което веднага отивам на тренировка с първия отбор. Но в никакъв случай не ми тежи. Напротив, не съм предполагал, че работата с деца може да бъде толкова зареждаща.
- Зареждаща е, но си е и предизвикателство вероятно?
- О, да, разбира се. Все още са малки, все още приемат някои неща твърде лично. Ядосват се, когато загубят, когато нещо не се получава така, както искат. Опитвам се да им обясня, че най-важното е да изпитват удоволствие от играта. Да се наслаждават по време на тренировките и мачовете и да се опитват да подобряват представянето си с всеки изминал ден. Трябва да разберат, че и успехът, и неуспехът траят еднакво дълго. И в двата случая следва нов мач, нова възможност за изява. Нищо никога не трябва да бъде на всяка цена. Особено пък когато говорим за деца.
- Доверяват ли ти се?
- Определено. Дори понякога родителите се обръщат към мен с молба да говоря за дадено нещо с децата, тъй като ме слушат. Разбираме се прекрасно с тях. Искат да се учат, да се развиват, имат голям интерес. По времето, в което играех в Добруджа, имах възможността да науча изключително много от Светослав Тодоров. Годините, които прекара в Англия, са го научили да мисли и работи по коренно различен от нашия начин. Набляга се не само на тренировките на терена, но и на това какво правиш, когато не си на него. Как се храниш, как се поддържаш, как възстановяваш, какъв режим спазваш и пр. Всичко това е от съществено значение за всеки един футболист. В момента се опитвам да обясня това на младите, а самият аз го прилагам върху себе си като все още действащ играч. На 35 съм, но се чувствам в отлична форма, тъй като съм много стриктен, спазвам режим, внимавам с какво се храня, как възстановявам и пр. Съжалявам само, че едва на 32 години започнах да работя и тренирам по този начин. Преди години никой не ни обясняваше колко важно да обръщаме внимание на всички тези неща.
- Голяма част от времето на децата извън терена е в училище. Говорите ли за значението му?
- Разбира се. Аз съм им казал още в началото, че няма как всички да станат футболисти. Беше им трудно да го осъзнаят, но е добре да са наясно с това, тъй като са на по 13-14 години. Скоро ще станат мъже. Знаят, че трябва да са редовни в училище, да са прилежни и любознателни, да учат езици, да се развиват, защото във футбола много по-голям процент от трениращите не успяват да се реализират. Когато тренирах преди време старшата, момчетата дойдоха един ден и ме питаха: „Тренер, ние вече сме на 18-19 години, скоро завършваме и училище, а не знаем ще можем ли да играем някъде при мъжете. Какво ще се случи с нас?“ Ако през годините са наблягали на образованието и паралелно с тренировките са учили, няма да имат проблем, ако не успеят във футбола, то да се ориентират в друга посока.
- Точно в тази връзка започнахме и тези серии от лекции в школата на клуба. Случи се така дори, че с твоите деца бяхме за първи път заедно.
- Да, много е важно да им се говори и да им се обяснява. Те са деца, много от нещата все още не ги знаят, не са им ясни, но като им се обясни по подходящ начин, като им се грабне веднъж вниманието, разбират. Хубаво е да има такива инициативи. Аз лично много се радвам.
- А като футболист как се чувстваш във Витоша?
- Прекрасно. Не съм бил досега на друго такова място. Отношението, което получавам, е невероятно. Каквото е казано, е изпълнено. Няма излишни обещания, няма лъжи, подмятания и пр. Колективът е много сплотен. Минал съм и съм видял какво ли не като футболист на Вихрен (Сандански), Локомотив (Мездра) и Миньор (Перник). От някои места съм си тръгвал, без да съм си получил по 4-5 заплати, по още толкова премии и наеми за квартири, които сам съм си плащал. Трагедия. Дори и да тръгнеш да си търсиш правата по съдебен път, се стига до фалит на дружеството, какъвто бе случаят с Миньор например. Нищо не можеш да направиш. Играл си половин година за здраве. А тук, независимо какъв ден е – дали делник, или празник, като е казано, че на тази дата ще се вземат дали заплати, или премии, се вземат. Не познавам друг такъв ръководител като президента Сергей Ташков. Ако него го няма, този клуб просто няма да съществува. Не съм бил досега при друг такъв човек, който така да бяга от публичното пространство, да не е грандоман и да се държи напълно нормално и естествено с всички хора в клуба. Веднъж се случи така, че понеже и неговото дете тренира школата, бяха заедно в съблекалнята при моите деца. Представих им го, той си поговори с тях и след това излезе. Момчетата след това не ми вярваха, бяха развълнуван, че си е говорил с тях и им е обърнал внимание. На 1 март пък, когато дойде на една от тренировки в Бистрица, всички деца му подариха мартенички. Винаги, когато ме види, ме пита имаме ли нужда от нещо, каквото и да е било. Когато говорим пък за първия отбор, има ли здравословен проблем с даден играч, винаги се изпраща при добър специалист, поема му се лечението и изобщо се полагат всички необходими грижи, за да се възстанови максимално бързо и пълноценно. Това не са типични за нашите географски ширини отношения.
- Но други, типични за тук отношения са тези, които някои родители демонстрират... Как се справяш с по-буйните и невъздържани?
- Лесно. Просто съм им казал, че няма как да стане някой да идва и да ми държи сметка как работя. Разбрал съм се по този въпрос и с президента – веднага му се посочва вратата на въпросния родител. Веднъж се случи така, че бащата на едно дете дойде да ми държи сметка защо не го пускам често в игра. Беше ми извадил и списък с номерата на момчетата, които трябва да извадя. Събрах родителите и им обясних, че така няма как да стане. Ако някой има намерение да процедира така, просто да търси друг клуб на детето си. Има си определена йерархия. Треньорът е авторитетът и думата му трябва да бъде уважавана. Да, всеки родител знае, че е добре дошъл с мен да говори, ако детето има някакви проблеми. Все още са малки – сутрин са на тренировки, следобед на училище или обратно, имат уроци за учене, прибират се вечер много изморени, някои от тях вече и приятелки започват да си имат. Всичко това понякога ги затормозява и те не могат да бъдат на 100% концентрирани. Много често идват загрижени майки и бащи, с които обсъждаме къде и какво детето им може да подобри в поведението и представянето си. Всичко това е много хубаво, така трябва да бъде. Но да има диалог и уважение помежду ни. Защото един невъздържан родител може да изгони и деца, и родители от клуба. В същото време аз се стремя да науча децата да демонстрират максимално уважение към родителите си, защото те не се спират – водят ги сутрин на училище, после отиват на работа, прибират ги от училище и пак на работа, водят ги понякога вечер на тренировки, чакат ги до късно и заедно се прибират у дома. Това е едно жертване, едно отдаване, което малките трябва да ценят, защото не всички родители биха го направили.
- И за финал, със сигурност не ти е лесно да играеш, когато на трибуните са децата?
- Така е, наистина (смее се). Понякога викам, понякога се карам, споря със съдиите и пр. В същото време им обяснявам, че така не бива да се прави. Смешно е, когато дойдат и ми кажат „Ама, тренер, ти онзи ден така и така на мача това направи, онова каза...“ Опитвам се да бъда по-отговорен, защото вече служа и за пример на по-малките. Искам да им благодаря за подкрепата, която ми оказват във всеки един мач. Надявам се, че наистина успявам по някакъв начин да ги вдъхновява и мотивирам да се развиват още повече.
