Емил Спасов днес чества 60-годишния си юбилей. Той е роден на 1 февруари 1956-а в София. Легендата на Левски е част от няколко поколения на "Герена" между 1974 и 1990 г. с малки прекъсвания - като войник рита в Спартак Варна, а после играе за шведския Браге (1985/86), белгийския Антверпен (1986/87) и кипърския Омония (1988/89). Шесткратен шампион на България с Левски (1974, 1977, 1979, 1984, 1985 и 1988), петкратен носител на купата (1976, 1977, 1979, 1982 и 1984). Има 313 мача и 83 гола в първенството и 68 двубоя със 17 попадения за купата. В евротурнирите е с 34 мача и 12 гола. Шампион и носител на Суперкупата на Кипър през 1989 г. Пред "Тема Спорт" той говори за славните моменти в кариерата си.
Г-н Спасов, как започнахте и вярвахте ли, че ще постигнете толкова?
- Баща ми бе запален по футбола и оттам и аз. Роден съм 6 квартал „Лозенец". Живеех в къща с двор, но когато станах на 7 години, комунистите ни отчуждиха имота - взеха ни къщичката и ни дадоха апартамент. За късмет жилището бе в „Хаджи Димитър", близо до „Герена". Най-вече под давлението на хора, които живееха около мен, започнах да тренирам. Георги Аспарухов в онзи момент живееше точно срещу нашия блок, Кирил Ивков бе два етажа под нас, а Иван Вуцов в съседния вход. Рудолф Витлачил също живееше в нашия блок при първия си престой начело на Левски.
Ритайки с Гунди в кварталната градинка, той ме забеляза и насърчи. Каза ми на всяка цена да отида да тренирам в Левски. Мен ме беше срам, а той в един момент ме нахока, че не съм отишъл да се запиша. Прати едно момче да го стори вместо мен и започнах на 9-10 години. Минах през всички възрастови групи и влязох в първия отбор.
И се задържахте на терена при три поколения...
- Сбъднах детската си мечта - да играя при мъжете, да ме гледат много хора. Но тогава ценностите бяха други. Потръгна ми и заиграх. По онова време нямаше чужденци, а отборите се попълваха от школите. Тук-таме се взимаше и някой играч от провинцията, но той трябваше да е изтъкнат и задължително национален състезател. От 1966 до 1990, с малки прекъсвания, съм бил в Левски...
Чувствахте ли се специален? Все пак Гунди ви е избрал...
- Да, бях целунат от съдбата. Беше ми мъчно, че напускам квартала, в който съм роден -имаше поляни, игрища... Там обикнах футбола. Изживях тежко момента с отнемането на имота ни, но пък, от друга страна, отиването в „Хаджи Димитър" ми помогна в развитието като футболист. Ако бях останал в „Лозенец", нямаше да мога да играя на „Герена", защото тогава имаше райониране - щях да съм или в ЦСКА или в Спартак. След 1967-1968 г. с Кирил Ивков станахме много близки. Носеше ми обувки, чорапи, фланелки. Тогава екипировката беше кът, но той ми помагаше с каквото може. Така започнах. А с много труд и желание успях да играя толкова време. Сега това се опитвам да предам и на футболистите, които са в подготвителна възраст. Казвам им, че това, което правят в клубовете, не е достатъчно и трябва да тренират както допълнително, така и самостоятелно. Навремето се прибирахме в квартала и играехме мачове, имаше училищни турнири... Това беше от изключителна важност за развитието ни, за разлика от сега.
С кой от плеядата футболисти ви е било най-приятно на терена?
- Много са. Като започнем от най-старото поколение - Кирил Ивков, Павел Панов, Кирил Миланов, Иван Стоянов - Типеца, Бисер Михайлов... След това с младите от школата - Боби Михайлов, Божидар Искренов, Наско Сираков, Емил Велев, Краси Коев, Ники Илиев. С тях направихме изключителен състав - един от най-силните, ако не и най-силният за всички времена на Левски. Говоря за времето от 1982 до 1985 година. До наказанието с ЦСКА... За съжаление не успяхме да използваме този момент и да се класираме за полуфинал за КЕШ - знаете за мачовете с Днепър.
Казахте наказанието с ЦСКА - успя ли изваждането от футбола тогава да ви пречупи?
- Да ме пречупи - не, но това бе повратен момент в живота ми. Ако до тогава животът ме галеше и покровителстваше -тогава това нещо ме напусна. И след това не ми е вървяло особено много. Но съм благодарен на Господ, че съм жив и здрав, както и семейството ми! Но футболно - 1985 година бе повратна за мен. Вместо да използвам момента, за да натрупам дивиденти, аз трябваше да спра заради наказание.
Не успях да се облажа и да поиграя голям футбол
Имах подписан договор с Порто (б.а. - той става еврошампион през 1987-а), но след финала с ЦСКА комунистическият режим не ми позволи да замина. Бях наказан доживот, не играх 1-2 години, но след това ни опростиха. Бях в Швеция, след това в Кипър, но тогава в тези страни футболът бе аматьорски и не се взимаха кой знае какви пари, но бе по-добре, отколкото тук. На 34 години през 1990-а приключих в Левски, след което бях за малко в Осъм Ловеч. Можех да играя още, но нямаше смисъл, защото парите бяха малко. Реших да се захвана с треньорска дейност на „Герена". От 1999 до 2004 година бях шеф на школата на Левски и в момента върша това - регионален треньор съм на юношите към БФС.
Кой миг няма да забравите?
- Имам много щастливи, но и много тежки. Като този през 1985-а с ЦСКА. Също и предишната година, когато пропуснах дузпа срещу Днепър в Днепропе-тровск. Радостни моменти съм имал повече, но като че ли поиз-бледняват. Но как могат да се забравят победи над Аякс, Барселона, Щутгарт, Атлетико Мадрид, Боависта... Да не говоря за сблъсъците с ЦСКА - хората препълваха стадиона и се радваха на играта.
Как човек трябва да тренира, да се пази от контузии и наказания, че да изиграе над 120 поредни мача за тима си?
- Не знаех, че са толкова. Като изиграх 121-ия, един журналист ми го каза. Четири поредни сезона не бях пропуснал и един мач - не съм бил болен, контузен, наказан - от 1980 до 1984 година. Нямаше почивка, само радост от играта. Така бе в последния двубой от сезон 1983/84, когато в последния кръг от първенството вечното дерби трябваше да определи кой да е шампион. Спечелихме с 3:1, а аз отбелязах първия гол срещу ЦСКА. Тогава феновете написаха стихотворение, а в него се казваше „Емо Спасов гол им вкара, някъде от „Сточна гара". Е, не беше от там, а от 22-23 метра, но както и да е (смее се). Пазех стихотворението дълго време, агитката го пееше като песен - хубави спомени. Ще помня и обратите срещу ЦСКА, в които губехме с 0:2, но печелихме с 3:2 - единият бе през 1977 година, когато влязох втората част и помогнах на тима. Другият път бе през 1988-а. Падахме до осмата минута с 0:2 с голове на Любо Пенев и Емо Костадинов, но до 30-ата минута вече водехме с 3:2! Няма да забравя и един мач с Локо Сф за купата през 1976-а - 3:1 с мой хеттрик. Тогава дойде един стар масажист - бай Насо, който е бил в Левски по времето на Гунди. Каза ми: „Ще те пипна само малко за късмет". Тогава бях млад, не ми правеха масажи, но се съгласих. Той ми каза, че ще вкарам поне 2-3 гола, но не му вярвах. Бях му обещал, че ще му дам дребни пари, ако реализирам поне един. След мача се радвах, но бях забравил, а той ме подсети, че съм му обещал три лева.
Виждате ли ваш наследник в сегашния Левски?
- Има добри деца, но някак си като навършат 17-18 години, в тях се прекършва нещо. Спират да обичат толкова футбола, мислят си, че вече са постигнали нещо. Увличат се по сладките неща на живота - дискотеки, компютри, вместо да се усъвършенстват.
Как се чувствате на 60 и какво още искате да постигнете?
- Не мога да се усетя, че съм на толкова. Последните двадесетина години минаха много бързо. Чувствам се млад и способен - още спортувам и играя. Продължавам да показвам на децата финтове. Има какво да дам на децата и юношите. Защото най-радващото е да видиш след години момче, на което си дал шанс, да успява. Това е най-ценното и приятно изживяване. Като треньор се гордея със Захари Сираков и Христо Йовов. А като директор на ДЮШ, ръководител и селекционер с привличането на „Герена" на Ивелин Попов, Иван Бандаловски, Валери Домовчийски, Николай Димитров - Хичо, Мариян Огнянов.
