Дарко Панчев е един от най-емблематичните нападатели на бивша Югославия. И е безспорно футболист №1 на Македония. Европейски шампион с „Цървена звезда" от 1991 г., носител на „Златната обувка" за голмайстор на Стария континент. В чужбина не му провървя и трансферът в „Интер" се превърна в провал. Въпреки това аурата около името му никога няма да изчезне. В дома си в Скопие Панчев се съгласи да даде ексклузивно интервю за вестник „Труд".
- Бяхте голям голмайстор. Кой ви научи да вкарвате голове?
- Усетът за гола, за пласирането в наказателното поле, за погледа към вратата - това е инстинкт. Не се учи. Във футбола има много елементи, които се учат. Ударът, поемането на топката, дрибълът, подобряването на удара с глава. Някои елементи се учат много дълго и тежко. Но аз имам дарба от Бога и успях да я използвам максимално добре. Започнах много рано във „Вардар". По това време югославската лига беше изключително силна, с много добри играчи. На 17 години дебютирах във „Вардар" и за мен това беше фантастично. После ме искаха „Динамо" (Загреб), „Хайдук", „Партизан" и „Цървена звезда". Това беше тогава голямата четворка на Югославия. „Хайдук" ми даваше най-много пари. Но ние в семейството - аз, татко, брат ми, след „Вардар" харесвахме най-много „Звезда". Бяха ни най-симпатични.
- А как приехте решението на държавата вие с Деян Савичевич да не играете една година, а да ходите в казарма?
- Говорих за това с Игор Шалимов, който идваше от СССР и играхме заедно в „Интер". Учуди се, когато му казах, че в Югославия професионалните играчи ходим в казарма. „Как така? Та ние в Русия дори не ходим, а вие го правите?" Беше опит да се покаже и на армията, и на обикновените хора в Югославия, че и професионалните спортисти изпълняват държавния си дълг. Но ако гледаме от спортна гледна точка, това си беше катастрофа.
- Любко Петрович е особено популярен в България. Какъв беше на младини, когато ви взе в „Звезда"?
- Петрович беше добър тактик. Преди него треньор беше Шекуларац. Той пък беше виртуоз. Като играч беше от световна величина. Това, което не достигаше на Шекуларац, го имаше Петрович. Той имаше стабилен поглед. Залагаше на тактиката. Искаше да не бързаме, да не грешим. Например начинът, по-който изиграхме финала за КЕШ срещу „Олимпик", беше необичаен за „Звезда". Ние винаги излизахме на терена за победа и винаги играехме зрелищно, вкарвахме голове. Любко смяташе, че този шанс е един-единствен и „Звезда" повече няма да играе финал. И този момент трябва да се използва и мачът да се изиграе умно. Успяхме. Любко беше класен треньор още тогава и знаеше да работи с играчите. Впрочем и до ден днешен има такива треньори, които сами си придават огромно значение. Такъв типаж е Жозе Моуриньо. Той иска да бъде център на вниманието, егоцентричен е. Днес много треньори казват „Аз, аз, аз!".
- Триото Дарко Панчев, Деян Савичевич, Роберт Просинечки всяваше страх в целия свят. Македонец, черногорец и хърватин. Имали ли сте проблеми?
- Никога. Израснахме в старата Югославия. В националния отбор и в клубовете никой нее вземал под внимание кой откъде е. Били сме на лагер в Сараево в Босна. По-късно там беше най-страшната война. Там е най-мешано - живеят сърби, хървати и мюсюлмани. Никой не е мислил с кого сяда на маса, дали със Самир, Владан или Дарко. Този тип философия не беше присъщ на спортистите. После нашите политици, подпомогнати от чуждите, направиха всичко лошо по темата.
- Кой бе най-тежкият мач по пътя до титлата в КЕШ?
- Реваншът в Белград срещу „Байерн". В този мач се показа и нашият балкански манталитет, който и вие в България го имате. Победихме с 2:1 в Мюнхен. И си мислехме, че ще ни е лесно у дома. Но няма лесно срещу „Байерн", който имаше и феноменален треньор - Юп Хайнкес, който спечели требъл преди 4 годни. Поведохме с 1:0 с гол от фаул на Синиша Михайлович. И до края на първото полувреме имахме още три чисти положения. Но тогава се прояви и манталитетът ,ни. Егоизъм! На полувремето в съблекалнята се развиках. „Момчета, не се заигравайте, не се майтапете, че това ще ни се върне. Дайте да вкараме още един гол и да се успокоим." Отпуснахме се и тъй като има футболна логика, „Байерн" ни вкара два гола. Настана паника. Слава Богу, имахме и късмет. При 2:1 „Байерн" удари греда. Но си взехме поука от този мач за финала срещу „Олимпик". И най-красивото за нас в този двубой беше... резултатът.
- Последният гол беше ваш. Вкарахте дузпа на финала. Как се бие дузпа в такъв съдбовен момент?
- Водехме с 4:2 и дузпа трябваше да бие бразилецът Мозер от „Олимпик". Исках да пропусне, защото нямаше да се стигне до мен. Мозер обаче вкара за 4:3 и аз тръгнах от центъра. Гледам, че всички са вперили погледи в мен. Казах си: „О, Боже, не мога да сгреша сега!"
- Играли ли сте срещу българи?
- Бил съм на „Васил Левски" през 1984 г. Беше квалификация за световното първенство. Аз бях много млад и останах резерва за Югославия. А България имаше отлично поколение и ни победи с 2:1 с два гола на Пламен Гетов. На „ЮНА" завършихме 0:0, а аз влязох в игра за 15-ина минути. С „Вардар" съм играл срещу „Пирин" и „Славия". Надявам се, че Христо Стоичков няма да ми се разсърди, но ще ви разкажа нещо интересно. Със „Звезда" играхме на международен турнир във Франция с местния „Метц", бразилския „Васко да Гама" и вашия „Средец", както се казваше тогава ЦСКА заради наказание. Ние бяхме отличен тим, „Средец" също - със Стоичков, Костадинов и още отлични играчи. „Звезда" победи с 6:1, аз вкарах пет гола. И след няколко години с Ицко пиехме кафе в София и той ме попита: „Помниш ли, когато ни вкара пет парчета?" Казах му: „Това е футболът, приятелю."
- Бяхте голмайстор на квалификациите за Евро 1992, а вместо вас отиде Дания и спечели титлата.
- Политиката е лоша работа, особено когато се намеси в спорта. Ние бяхме първият отбор, който се класира за първенството. Имахме седем победи. Максимален резултат. И вместо заслужено да идем на първенството, останахме у дома. Големият Драган Джаич има една приказка, която аз често цитирам. Ако някой със сигурност изгуби от разпадането на Югославия, то това е футболът. В следващите три цикъла щяхме да спечелим някой трофей.
- Футболът на Балканите е в криза. Какво трябва да се направи?
- Няма достатъчно пари, играчите излизат млади навън. Преди в Югославия имаше закон, който не ти позволяваше да излезеш в чужбина до 28 години. Нека си представим къде е един играч в своите най-добри 10 години. Ако е така, първенството в нашите страни няма как да е лошо. Така беше по-рано на Балканите. Сега вече е различно. Решение за подобряване на положението може да се търси в сформиране на Балканска лига по примера на баскетбола и хандбала. Тогава качеството ще дойде. Едно е ЦСКА да играе срещу някой по-слаб отбор, а друго е срещу „Звезда", срещу „Вардар", „Сараево", ПАОК.