Аспарух Никодимов на 70: Съжалявам, че не играх финал в Европа с ЦСКА

Аспарух Никодимов навършва днес 70 години. Големият футболист и треньор на ЦСКА призна, че юбилеят му ще е скромен, като ще почерпи най-близките си хора. Ето какво разказа той за читателите на „Меридиан Мач".

Господин Никоди­мов, честит юбилей. Предвиждате ли го­леми празненства за 70-годишнината и къ­де ще бъдат те?
- Благодаря ви, чак големи няма да бъдат празненствата. Ще по­черпя в тесен кръг род­нини и приятели. В мо­мента сме в село Емона на нос Емине.

Кога в тези 70 години сте бил най-щастлив?
- Имал съм много хубави моменти и мис­ля, че животът ми до­тук премина по пра­вилния начин - като футболист, след това като треньор, а и като отношение, което аз съм имал към хората и те към мен. Два пъти бях полуфиналист в Ев­ропа - и като играч, и като треньор, имам доста шампионски тит­ли, сребърен медал от Олимпиада.

Кога според вас ЦСКА беше по-близо до финал?
- Срещу Интер през 1967-а бяхме по-близо. Байерн много трудно можеше да ги преодо­леем през 1982-ра. То­гава получиха и помощ от съдията в реванша. В края на полувремето вместо да отсъди нака­зателен удар за нас, той призна гол за Ба­йерн, при който Брайтнер грубо изблъска в гърба Цецо Йончев и вкара. В началото на второто полувреме им даде несъществуваща дузпа. След това вка­раха от засада, стана 3:0 и това ни прекърши и загубихме с 0:4. Ние пропуснахме да взе­мем по-голям аванс в първия мач, в който по­бедихме само с 4:3. Истината е, че не ни достигна и опит, за да преодолеем такъв го­лям противник.

Разкажете ни как започнахте да играе­те футбол и кой ви за­пали по играта?
- Аз късно започнах с футбола. Като дете много ритах с прияте­ли, но само из махала­та. Имаше тогава квар­тални клубове в Со­фия. Аз играех в „Сава Михайлов" и докато станах на 16 години си бях все там. Тогава ме забеляза Серги Йоцов, извика ме и ме взе в Септември. Така още 16-годишен почнах да играя при мъжете на Септември. Не отидох в ЦСКА като войник, а малко по-рано. Това стана през май 1964-та. Тогава преминахме аз и Димитър Пенев. За „Ар­мията" ме хареса Симолията (б.а. - Манол Манолов). Той беше треньор на ЦСКА, но ме познаваше от Сеп­тември, където работе­ше известно време.

От кой отбор бях­те като дете?
- Бях славист. Баща ми много ме водеше на мачове на Славия. Гледах големи играчи, като Чоко (б.а. Александър Васи­лев), Пешо Ве­личков, Добромир Ташков. И техният състав, и този на Левски, и този на ЦСКА ги знаех на­изуст. Сега ми е много трудно да ги запомня - мно­го често се сме­нят.

Какъв щяхте да бъдете, ако не бяхте станал футболист?
- Можеше да стана волейбо­лист. Играех с мъ­жете на волей­болния Септемв­ри, мисля, че тре­ньорът, който ме взе там, се казва­ше Митев. Той въ­обще не знаеше, че играя и футбол.

Споменахте, че сте и сребъ­рен медалист от Олимпиадата в Мексико през 1968-а. Вие сте част и от нацио­налния отбор, който две годи­ни по-късно съ­що играе в Мек­сико. Защо през 1968-а играхме финал, а през 1970-та се провалихме?
- За сбърканата под­готовка преди светов­ното в Мексико много е говорено и мисля, че всичко се знае. Лошо­то е, че се намесиха и учени, които развалиха работата. Няма да ги споменавам кои бяха, повечето са покойни­ци. През 1968-а оти­дохме на Олимпиадата в Мексико, без никой да очаква нищо от нас - ей така на олим­пийския принцип. Партийните дейци не се занимава­ха много с отбора, играхме освободено и затова успяхме. Не вярваха, че можем да направим нещо. Още ме е яд, че напълно несправедливо ни от­неха златния медал през 1968-а. На полу­финала бихме Мексико с 3:2. На финала с Ун­гария съдия беше мек­сиканецът Диего Де Лео. Той изгони трима наши играчи още пър­вото полувреме (б.а. Цветан Веселинов, Ки­рил Ивков и Атанас Михайлов) и предреши всичко. Загубихме с 1:4. Де Лео искаше не само да отмъсти за за­губата на мексиканци­те на полуфинала от нас, но и да добута Мексико до медал. До­макините бяха загуби­ли мача за бронза от Япония и оста­наха четвърти. Искаха да ни изнервят, да се прекрати финала с ун­гарците, да ни дисква­лифицират, да ни отне­мат медала и да добутат Мексико до бронза. Издържахме обаче на провокацията, доиграхме финала, но оста­нахме само със среб­рото. Две години по-късно на световното пак в Мексико вече беше съвсем друго. И на това световно, и на следващото в Герма­ния партийни функцио­нери диктуваха състава на треньорите. Още докато се качвахме на самолета за Мексико, се знаеше съставът, с който щяхме да играем срещу Перу.

Защо ви освобо­диха от ЦСКА през 1975-та и ви пратиха в Сливен?
- Защото тогава бе­ше модерно като ста­неш на 29 години да те изгонят от ЦСКА. Ре­шиха, че съм стар ве­че. Тогава нямах право веднага да премина вдруг клуб и ня­колко месеца не играх. Есен­та на 1975-та бях треньор на Своге. В края на годината Ко­льо Ковачев, който беше тре­ньор на Сливен, ме викна да иг­рая там. Каза ми „Млад си, можеш още да играеш". И оти­дох в Сливен. Изиграх добри мачове и там. Вкарах гол на Левски, с който ги бихме с 1:0 през 1976-та, и ги отдалечихме от титлата.

Как станах­те треньор на ЦСКА?
- Преди да стана, бях в школата и на специализацияв Италия. През 1979-та ме наз­начиха за вре­менен треньор, след като Кольо Ковачев напус­на. Но после ос­танах за посто­янно.

Имате три периода като треньор на ЦСКА, като и при трите не се разделихте по най-добрия начин с клуба. Ще разкажете ли подробности?
- Може би най-обид­но ми беше през 1982-ра, защото наистина нямаше причина. На 29 декември 1982-ра ме обявиха за най-доб­рият треньор в дружес­тво ЦСКА. А на 30-ти ме освободиха. През 1992-ра се опитаха ня­кои хора да ме скарат с Вальо Михов. Махнах се и ги оставих да си играят игричките без мен. В края на 2001-ва отборът беше втори, елиминирахме Шахтьор Донецк за Купата на УЕФА. И после ми казаха, че трябвало да бия Левски и затова ме махат. Поне да ми го бяха казали по-рано. Пуснах всичко най-добро срещу Шахтьор и ги отстранихме. Лев­ски по това време си почиваше срещу Челси и си запази най-добрите играчи и след това ни биха с 2:0. Ако ми бяха казали, че ма­чът с Левски е по-ва­жен, можеше да пусна децата срещу украин­ците и да запазя съста­ва за Левски...

Бяхте треньор на Левски (Кн), когато на Великден през 1999-та бе прекратен мачът ви с ЦСКА, а „червените" се опла­каха, че са бити в ту­нела. Ще кажете ли какво точно стана то­гава?
- Всичко стана мно­го бързо. Аз не видях нищо, защото бях в съблекалнята и давах указания на почивката. Много малко лица има­ха достъп до тунела. Не искам да говоря и за този случай.

Доволен ли сте от треньорската ви ка­риера в чужбина?
- Като цяло да. В Омония не останах по-дълго, защото там нямаха никакво тър­пение, футболистите бяха зле физически. Нито беше удачно рязко да ги натоваря, нито да ги отпусна още повече. Просто не ми дадоха доста­тъчно време. В Тунис играх финал за араб­ската купа, а с Тунизиен спечелих Купа­та на Лигата.

Със сигурност в кариерата имате ин­тересни и куриозни случки, за които малко се знае. Бих­те ли разказал ня­коя от тях?
- Сещам се, че на Олимпиадата в Мек­сико преди мача с Гватемала си наме­рих една монета от 5 сентавос. И после взех, че им вкарах гол от дузпа в 5-тата минута.

Какво мислите за ставащото сега в ЦСКА?
- От една страна, разбира се, ми е бол­но, че отборът е в та­кова положение. От друга обаче, се рад­вам че клубът ще тръгне по нов и, на­дявам се, по-добър път.

Съжалявате ли за нещо в тези 70 години от живота ви?
- Човек като се вър­не винаги може да на­мери нещо, за което да съжалява. Най-много съжалявам, че не учих чужди езици. Само преди да отида в Тунис изкарах курс по френски. Разбира се, че съжалявам, че не играх финал в Ев­ропа с ЦСКА, че ми отнеха заслужения златен медал от Олимпиадата. 

Интервю на Здравко ГЮРОВ, "Меридиан мач"